– Какво ще кажеш? – ухили се Лейла.
Изабел отвори вратата.
– Не ми казвай, че там са отишли всички пари на „Медпакс“.
Лейла изсумтя.
– Евгений ми го зае. Заплатата ми от „Медпакс“ не стига и за прилични обувки.
Изабел скочи в колата и Лейла отпраши с бясна скорост в мига, когато шофьорът на автобуса зад тях натисна клаксона. Лейла направи бесен и неразрешен обратен завой и ягуарът полетя през центъра на града.
– Отслабнала си – отбеляза Лейла, като хвърли бърз поглед на Изабел, преди да мине в другата лента и да се плъзне пред един камион, който примигна срещу тях с фаровете.
Изабел се вкопчи в дръжката на вратата.
– Сигурно е оптична илюзия. През последните три денонощия ядох само сладкиши и сладолед.
– Истинска персийска храна – това ти трябва. Персийките имаме перфектни тела благодарение на храната, която ядем.
– Да не е от онези ресторанти, дето те карат да седиш на пода?
На Изабел никак не ù се ходеше до някакво предградие, за да обядва, предпочиташе да си лежи на дивана вкъщи и да яде сладолед. Денонощен магазин и удобен диван – една жена не се нуждае от нищо повече. Освен това нямаше желание да пътува в една кола с Лейла. Кой би помислил, че тази жена ще кара като надрусан автокрадец?
– Не. Има маси. Какво ти става?
– Изпитвам съвсем естествено нежелание да умирам. Била съм в някои от най-опасните държави в света и все пак не съм преживявала автомобилна катастрофа. Моля те, не ме убивай насред пътя за Солентюна.
Увери се, че е затегнала добре колана, докато Лейла правеше завой с далеч над позволената скорост.
– След малко сме там – заяви бодро тя. – На магистралата наистина ще пришпоря този красавец.
Изабел стисна очи. Обеща си, че ако оживее, ще стане по-добър човек.
– Ще ми разкажеш ли как беше? – попита Лейла, след като се настаниха в ресторанта.
Помещението беше боядисано в ярки цветове, столовете бяха червени, а от ароматите откъм кухнята устата на Изабел се напълни със слюнка. Може би пък идеята да яде и друго, освен захар и трансмазнини, не беше толкова лоша.
– Беше както обикновено.
Тя си сложи от майонезата с патладжани върху прясно изпечения хляб и го пъхна в устата си. Лейла беше поръчала пълно обедно меню с множество дребни ордьоври и Изабел изведнъж усети, че е гладна като вълк.
– Като изключим, че избухна война и те евакуираха – отбеляза Лейла и я погледна през масата с най-психоложкия си поглед.
– Знаеш, че не ми е за пръв път. Преживявала съм и по-лошо.
Лейла се вторачи в нея, но Изабел отбягваше погледа ù.
– Иначе как се чувстваш у дома? Знам, че понякога е тежко.
Хората обикновено си мислеха, че е прекрасно да се прибереш вкъщи. Че е облекчение да си отново в добре устроено общество. Истината обаче беше далеч по-сложна. Човек заминаваше с толкова много мечти да промени положението. После се прибираше и чувстваше, че само е докоснал повърхността. Наистина този път тя не отсъства от Швеция кой знае колко дълго, но все пак ù трябваше известно време да се приспособи. Да свикне с това, че децата, които вижда по улиците, са здрави, чисти и в безопасност и че хората ходят на шопинг, че харченето на пари им е хоби. Че без да се поколебаят, дават петдесет крони за картонена чашка кафе, сума, която може да представлява разликата между живота и смъртта в друг край на общия ни свят. Че се оплакват по социалните мрежи от времето и други безсмислици, докато другаде умират деца, защото на никого не му пука.
– Гледам да се грижа за себе си – каза тя и ù се прииска да се справяше по-добре с това.
Лекарите, които не го правеха, ставаха цинични и нечувствителни. Мисълта да се превърне в една от тях беше кошмарна – клише за лекар доброволец, загубил вярата си, че може да промени нещата, дори с малко, към по-добро.
– Александър се тревожеше за теб. Поговорихте ли?
– Мхм...
Изабел се протегна към купа с кисело мляко, като избягваше проницателния поглед на Лейла.
Поговорихме. Освен всичко друго.
– Изабел? Какво има? Знаеш, че можеш да ми кажеш, ако е станало нещо.
Гласът на Лейла вдъхваше такова доверие, че Изабел усети у себе си колебание. Толкова ли страшно щеше да е да попита? Да помоли за съвет как да успокои хаоса в главата си? Но тя не вярваше в тези глупости със споделянето на чувства. Или по-точно, вярваше, когато се отнасяше за други хора, такива, които не са ненормални. Тя не говореше за чувствата си, понеже беше извратена. Знаеше го от тийнейджърка. Постепенно осъзнаваше, че явно другите момичета нямат нейните фантазии и мисли. Но поне в други отношения беше нормална. Не беше в тежест на никого. Спасяваше човешки животи и не вредеше никому. Стига да не кажеше или да не направеше нещо погрешно, нямаше значение каква е отвътре.