– Как е положението в болницата? – смени темата тя.
Безсмислен въпрос. Лично беше говорила с Идрис сутринта. Той беше настинал здравата, но иначе всичко беше наред.
– Стабилно. Нали знаеш, че отговорността за твоето състояние е моя?
Това им беше недостатъкът на брилянтните психолози – не можеш лесно да им отклониш мисълта.
– Добре съм, няма за какво да се тревожиш.
Лейла си свали очилата и ги избърса със салфетка.
– Работата ми е да се тревожа.
Никога ли не е мигала или така ги обучават в университета? Нали всеки мига? Средно петнайсет пъти в минута, ако си спомняше правилно.
– Знам, че ти е трудно да се доверяваш на другите – продължи Лейла, когато им донесоха основните ястия.
Купи и подноси с димяща храна и студени сосове.
– Не е вярно – възрази Изабел, докато си пълнеше чинията с шафранов ориз, спаначена яхния, нахут и миришещ на чесън млечен сос. – Постоянно се доверявам на хората. Не е моя вината, че на повечето не може да им имаш вяра.
– Желая ти само доброто, знаеш го, надявам се.
Изабел кимна.
– И те уверявам, че няма как да ме шокираш, дори и да пробваш. Не можеш да ми кажеш нищо, което да ми развали мнението за теб. Да загубя уважение.
– Дори ако се окажа лош човек?
– Ти не си лош човек.
Изабел поклати глава. Мразеше подобни изказвания. Не означаваха нищо.
– Познаваме се едва от две години. Има много неща, които не знаеш за мен.
– Знам повече, отколкото си мислиш. Но защо трябва да сме или добри, или зли? Послушни или лоши? Хората са сложни, поне повечето. Невъзможно е да си само едното.
– Не съм съгласна. Съществува граница между добър и лош, човек винаги има избор.
Лейла се усмихна.
– Сега говориш как би трябвало да стоят нещата, не как стоят в действителност. Мислиш ли се за лош човек? Наистина лош?
– Нали каза, че всички сме и добри, и лоши.
– Защо смяташ, че си лоша?
Черните очи на Лейла не се отместваха от нея.
Изабел си напълни устата с храна. Лейла чакаше. Изабел преглътна, избърса си устата.
– Права си, не обичам да си разголвам душата.
– Интересно си подбра думите.
– Ако споделяш тайните си, хората могат да ги използват срещу теб. Няма ли да ядеш повече?
– Ям само докато се почувствам седемдесет и пет процента сита. Как се чувстваш, когато поставям под въпрос думите ти? Че хората не решават автоматично да използват тайните и слабостите ти срещу теб?
– Все едно си ходила на курс как да говориш с немирни лекари.
– Да, курсът се оказа полезен – подсмихна се Лейла. – Какво се боиш, че може да се случи?
Хората да разберат колко лоша съм всъщност.
Мисълта дойде съвсем автоматично. Тя беше жена, фантазираща за неща, които никоя жена не би трябвало да харесва. Коя нормална модерна жена се възбужда от това? Не, тя беше повредена и ако Лейла знаеше истината, щеше да се съгласи. Може би не открито, беше прекалено голяма професионалистка, но наум. И тогава Изабел щеше да стои така. Оголена. Разкрита. Посрамена.
– Не се боя, Лейла. И не искам повече да говоря за това. Ще има ли десерт? Ако ще ме убиваш с тази кола на връщане, искам поне да съм пила кафе.
След като Лейла я остави пред входа, Изабел остана на място с ключа в ръка. Разговорът я беше пробудил от някакво вцепенение. Тя беше самостоятелна жена, компетентен лекар и добра колежка. Но беше и ходещо клише. Умно момиче със самочувствие, зависещо от представянето пред другите. Зряла жена, която на трийсет и една години все още смяташе, че е добра само ако майка ù го потвърдеше.
Което тя не правеше никога.
Изабел се огледа. Ранното лято се беше развихрило около нея. Стокхолм беше разцъфтял, първите туристи вече пристигаха. Улиците и ресторантите бяха пълни с народ до късно вечер. Стигаше ù толкова самосъжаление. Реши го. Тази вечер щеше да излезе. Вместо да си стои вкъщи и да се вайка. Животът в Африка я беше научил да цени хората, които спазват обещанията си. Добротата, верността и стабилността бяха най-хубавите качества. Не да бягаш, когато стане сложно. Щеше да се поразкраси, да пие алкохол и да се среща с мъже, с цял куп мъже. Щом тялото искаше да живее, беше крайно време и тя да поживее малко. Дръпна входната врата и забърза нагоре към апартамента.