Александър препрочете есемеса от Изабел още веднъж, да не би да не я е разбрал. Дали можел да дойде. Не искаше нищо друго, освен да отиде при нея. Където и да е тя. И каквото и да е „Бийфитър Ин“.
Той си метна якето, писа ù, че идва, и след пет минути вече седеше в таксито.
Огледа се из бара. Беше най-обикновено квартално заведение, в каквото отдавна не беше стъпвал и каквото сам не би избрал никога.
Миришеше на бира и пържени картофи. Прашни пластмасови растения в ъгъла и зелена изкуствена кожа на закрепените за стената пейки.
– Насам! – провикна се Изабел.
Махаше от една ъглова маса в дъното на помещението. Когато стигна при нея, тя му се усмихна широко. Очите ù блестяха. Масата беше покрита с халби и бутилки, и купи с ядки. Около нея седяха Изабел и четирима мъже. Трима брадати яки типове.
И Себастиен Паскал.
Изабел пак пусна странната ослепителна усмивка, но този път Александър долови нещо зад нея, сякаш беше просто фасада. Тя ги представи.
– Свен и Кристиан са от Лекари без граници. Работили сме заедно през годините. Йойстайн е от нашите логистици, един от най-добрите. Бяхме заедно в Либерия. – Мълчание, колкото за един удар на сърцето. – А Себастиен вече познаваш.
Гласът ù беше съвсем неутрален, но неизказаните думи между тях бучаха в ушите му.
Александър се ръкува с мъжете, един по един. Със Себастиен накрая. Стисна ръката му здраво, значително по-силно, отколкото онзи път в Сконе. Ако му счупеше нещо, поне наоколо имаше достатъчно лекари, с които да се консултира.
После седна на последния свободен стол. Озова се точно срещу Изабел. Себастиен беше вдясно. Другите мъже бяха разпръснати, като Изабел седеше в центъра. Александър не можеше да отмести поглед от нея, тя сияеше. Не изоставена жена, а кралица със свитата си. Трима рицари и един змей.
– Случайно попаднахме на Себастиен – каза тя уж небрежно.
Аха. Значи го беше повикала като подкрепление. Нямаше нищо против.
Сервитьорката дойде и си записа новите поръчки. Александър поиска тъмна бира, облегна се назад и се настани удобно. Изабел извади телефона си, изщрака нещо набързо и той получи есемес:
Приятел е на Кристиан. Нямах представа, че ще дойде.
Той я погледна през масата, доволен, че ще може да бъде нейният рицар на бял кон. Кимна ù.
– Пияна ли си? – размърда устни беззвучно.
– Много – отвърна тя и му се усмихна замаяно.
– Александър, откъде се познавате с Изабел? – попита един от брадатите супергерои.
Александър беше забравил имената им, само Изабел беше от значение.
– Той е богаташ, който непрекъснато пътува по света. Така се срещнахме – обади се Изабел.
Никой сякаш не се замисли колко нелогично звучи този отговор. Като гледаше броя бутилки на масата, Александър не се и учудваше. Изглежда всички здраво бяха пийнали.
– Нали знаеш, че тя е легенда?
Погледът на Александър се задържа върху красивото засмяно лице на Изабел. Тя изглеждаше на място, където и да се намира, дори тук, понеделник вечер в смрадлив пъб в Сьодер.
– Това не ме изненадва – отвърна той и се вгледа в сивите ù очи. – Тя е сред най-възхитителните хора, които съм срещал.
Погледите им се преплетоха над масата и той разбра, че е усетила опита му да помоли за прошка.
– Разкажете ми – помоли той. – Разкажете ми за легендата доктор Сьоренсен.
– Преувеличават – махна тя с халбата.
– Напротив, разкажи за онзи път, когато изкупи всички лекарства в Порт-о-Пренс.
Тя поклати глава.
– Искам да чуя. – Да, да. Добре тогава. Беше след земетресението. Дойдоха пациенти, натровени с нещо. Оказа се, че са им дали лекарства в някаква клиника, която някой се възползвал да отвори. Двамата с колегата отидохме и установихме, че някак са се докопали до запас от лекарства за раково болни и сега ги изписват на всички. Опитахме се да ги изкупим, но те отказаха, вероятно съзнаваха, че от някой друг могат да изкарат още повече пари. Накрая казах, че познавам Златан Ибрахимович и ако ми позволят да купя лекарствата, ще им взема автограф.
– Те знаеха ли кой е Златан?
– Навсякъде по света знаят кой е Златан – обади се логистикът и удари с длан по масата, засмян.
– Свързах се с мениджъра му. Златан ми изпрати две снимки с автограф, които след това препратих в Хаити.
Брадатите мъже завиха от смях и така си чукнаха халбите, че бирата се разплиска.
– Значи така действат Лекари без граници? Разправят небивалици.
– Веднъж бяхме на мисия и една от лекарките получи бъбречна криза. Знаеш ли как боли от бъбречни камъни?
Александър поклати глава.