– Смята се за едно от най-болезнените състояния, сто по скалата между нула и сто. Така боли, че буквално не можеш да стоиш на едно място. Заведохме лекарката в болница и там поискаха да я задържат. Тя обаче отказа, не искаше да заема легло. И твърдо отказа да прекъсне мисията и да се прибере у дома, което би било единственото нормално решение. Дадоха ù обезболяващи и всички се прибрахме и си легнахме. Наредихме ù да ни събуди, когато пак има нужда от инжекция. Вместо това тя остави всички да се наспят и сама си би инжекцията – което е суперхардкор – и на другия ден асистира за девет-десет операции.
– Леле!
– Историята не свършва тук. Ден-два след това една рана ù се инфектира сериозно, така че сама си назначи антибиотично лечение и си направи превръзка. А после получи белодробна инфекция. И тогава отказа да се прибере у дома. Това беше в Ирак. Бежански лагер. Работеше денонощно и кашляше повече от пациентите си. Накрая си заби използвана игла. В такива случаи стандартната процедура е да вземаш лекарства за ХИВ. От тях може да ти стане ужасно зле и разбира се, на нея ù стана. Получи толкова много странични ефекти, че не можеше да се държи на крака.
– Какво стана?
– Наложи се да ме приберат у дома – промърмори Изабел. – Насила.
Всички избухнаха в смях.
Той ги погледна.
– Вие сте луди. Била си ти?
– Това беше първата ми мисия с Лекари без граници, бях в ужас, че ще ме вземат за некадърница.
– Казах ти, че е легенда.
– Изабел прави всичко по-добре от другите – обади се Себастиен и устата му леко се изви. – Като машина е. Да?
– По-добра е от машина, Себастиен – изсмя се един от брадатите и Изабел се ухили.
Александър обаче усети, че думите на Себастиен я нараниха. Изабел и нейната вечна битка да бъде добра, да бъде винаги най-добрата. А този задник седеше срещу нея и ù се подиграваше.
Александър се вторачи в Себастиен, обмисляше сто начина да го удуши.
Французинът изсумтя и се изправи.
– Ще проверя дали имат някакви прилични вина – каза той и отиде на бара.
Александър го проследи с поглед. Видя как застава на бара. Поколеба се. Чу как другите пак започват да споделят спомени. Реши се. Стана и тръгна небрежно към бара. Проби си път, докато се озова точно до Себастиен.
Французинът го изгледа изненадано и Александър доби учтиво, невинно изражение, като че бе дошъл само да си поръча бира и да размени няколко плоскоумни делнични реплики. Това беше елементарна покерджийска техника. Да криеш намеренията си от противника, като същевременно търсиш слабости, анализираш какъв играч седи срещу теб. Беше направо смешно лесно да прецени Себастиен. Александър беше израснал сред гадняри и ги различаваше за миг. Французинът беше точно от онези хиени, които се нахвърлят на слабите и безпомощните. Александър умееше да се разправя с такива на шест различни езика.
– Е? – започна той възможно най-приветливо.
– Е?
Зъбите на Александър проблеснаха, застана така, че да личи колко е висок и широкоплещест. Притисна Себастиен към бара с вид, че хората зад него го бутат. Усмихна се.
– Ти си бил с Изабел?
Бдителността в погледа на Себастиен. Неопитен играч, поне не когато силите са изравнени.
– Не знам какво ти е казвала.
– Така ли?
– С Изабел имахме зряла връзка. Нищо повече.
– Тя ти е била студентка.
– Беше пълнолетна, а аз просто водех един курс. Не е нещо, за което да звъниш у дома и да цивриш. Не е получавала някакво специално отношение. Освен това тя се хвърли в обятията ми.
Александър направи още една крачка напред. Заряза покерните аналогии и смени стратегията. Изпъчи гърди, притисна го, вторачи се в очите му.
Погледът на Себастиен започна да шари.
– Не знам какви лъжи ти е наприказвала, но не обичам да ме заплашват.
– Не ми дреме какво обичаш. И не те заплашвам.
– А какво искаш тогава?
– Ще се изразя възможно най-ясно. За да няма недоразумения между нас двамата. Заради езиковите разлики, нали разбираш. Ако дори си помислиш нещо, което може да е неприятно за Изабел, ако я дразниш, ако кажеш и дума, която да сметна за обидна за нея, ще те хвана за гърлото и ще стисна, и ще стискам, докато очите ти изскочат от орбитите.
Той вдигна ръка и Себастиен отстъпи назад. Александър се ухили. Отпусна ръка върху рамото на французина и леко го потупа.
– Виждаш ли разликата? Това вече беше заплаха.
Александър си взе бирата и се върна на масата. Усмихна се широко на Изабел.
– За какво говорихте? – попита тя с подозрение.
– Не помня. Май за анатомия.
Глупаво, разбира се. Безсмислено? Вероятно. Но какво иначе да стори? Все пак беше тук в качеството си на рицар на бял кон. А един рицар трябва да защитава дамата на сърцето си.