– Казах му, че сме приятели. – Джина му хвърли бърз поглед.
Той кимна.
– Добре.
Какво щеше да каже баща ù, когато се запознаеха? „Питър е стар – помисли си тя, – поне в сравнение с нея.“ И баща ù не изглеждаше доволен, когато тя му разказа за мъжа – един от шефовете – от службата, който я изпращаше до вкъщи.
Стисна дръжките на чантата си. Имаше малко, не, никакви приятели шведи. Почти не знаеше как да общува с един швед, поне извън ежедневните отношения – работа, университет и студентски клубове.
Ако слезеха от тази кола заедно, ако Питър я изпратеше догоре, в нейното лично пространство, всичко щеше да се промени.
Никога не бе канила никого у дома, нито приятели и определено не гадже. „Не че Питър ù е гадже“, напомни си тя смутено. Но какви всъщност бяха отношенията им? Можеха ли да бъдат дори приятели? Тук все говореха, че противоположностите се привличат, но накъдето и да погледнеше, Джина виждаше само конформизъм. Белите общуваха с бели, средната и висшата класа общуваха помежду си на по чаша скъпо вино и водеха културни дискусии. А в нейната Тенста живееха само имигранти. Имаше ли място извън луксозния автомобил на Питър, където връзката им би могла да съществува? Дали беше разумно да излизат от този мехур? Какво щеше да стане, когато външният свят започнеше да ги наблюдава?
Питър спря на един паркинг срещу входа ù.
– Ще се кача с теб – склони.
– Окей – съгласи се тя с пресъхнала уста.
Дръпна предпазния колан. Той не помръдна.
– Заседнала съм – притесни се тя.
– Дай да видя.
Питър се наведе към нея, главата му докосна гърдите ù и тя замръзна на място, сполетяна от чувство, което не можеше да определи.
– Така. – Той откопча предпазния колан.
Спогледаха се.
– Благодаря!
„Трябва да слязат от колата, – помисли си. – Трябва да престанат да се гледат в очите.“ Тя мигна бавно.
– Джина… – промълви той смутено.
Тя докосна бузата му, усети остра набола брада и топлина. Питър си пое дъх, седеше неподвижно, сякаш замръзнал. Не изглеждаше щастлив, по-скоро уплашен и чувстващ се неловко. Сведе очи.
– Ние трябва… – заекна той и се дръпна, а ръката ù увисна във въздуха. – Ти не бива…
Тя преглътна. Не знаеше какво я беше прихванало.
– Извинявай! – прошепна.
– Няма за какво да се извиняваш – поклати глава той, отвори вратата, слезе от колата, заобиколи я и отвори нейната врата.
Джина слезе, старателно си оправи дрехите, провери дали чантата ù е затворена. Не беше целяла нищо, ръката ù се беше вдигнала сякаш от само себе си. Знаеше, че ако доближи ръка до носа си, ще усети афтършейва му.
– Ще дойдеш ли? – попита тя накрая, страшно притеснена от реакцията му.
Сигурно му се е сторило ужасно неуместно.
Той вдигна очи към блока.
– Да – каза кратко.
Питър стоеше в занемарения асансьор, който се изкачваше в сивия блок. Погледът му шареше, погледна върховете на обувките си, нелепо излъскани и чисти на фона на мигащата луминесцентна лампа. Вдигна очи, усещаше топлината от тялото на Джина в тясното пространство, но не смееше да я погледне. Цифрите на доста от копчетата в асансьора бяха изстъргани, а огледалото беше надраскано със спрей. Той се питаше какво говори за него като човек фактът, че никога досега не се е качвал в такъв асансьор.
Не знаеше какво да мисли за станалото в колата. Прокара пръсти през косата си, потеше се, искаше му се да беше облечен във всичко друго, само не в ръчно шит костюм.
Щеше да се запознае с баща ù, човек, към когото – знаеше – Джина таи изключително уважение. Човек, чието одобрение той отчаяно искаше, без да знае защо всъщност.
– Ти… – започна той.
Асансьорът спря и вече нямаше връщане назад.
– Пристигнахме – каза тя.
Стоеше зад нея, докато Джина отваряше вратата. Тя отстъпи встрани. Той се поколеба, но пристъпи в тъмното антре. Какви ги вършеше? Какво правеше тук, в това антре с тези непознати миризми и лична атмосфера?
– Татко? – провикна се Джина и му се стори, че звучи притеснено.
Неговото собствено притеснение достигна върха си.
– Имаме гости.
Един едър, но леко приведен мъж излезе да ги посрещне в тъмния коридор.
– Татко – пак притесненият глас на Джина, – това е Питър. От работата. Докара ме вкъщи. Прави го понякога, както знаеш. Искаше да се качи да се запознаете.
Питър никога не я беше чувал да бъбри така. Нервно, леко пискливо. Освен това разтягаше истината. Не той беше пожелал да се качи. На него му стигаше само да кара колата. Не да изпитва чувства. Не да се намесва в семейния ù живот. Той се бореше с паниката, след което обаче намери подкрепа във възпитанието, което му беше набивано в главата, включително и буквално, още откакто проходи. Протегна ръка и каза, спокойно и авторитетно, все едно говореше с клиент или подчинен: