– Приятно ми е да се запознаем. Питър де ла Грип.
Бащата натисна електрически ключ и антрето стана една идея по-светло.
Питър видя картини и снимки по стените. Писма и обувки, и якета по шкафове и закачалки. Две затворени врати и кухня в далечния край на коридора. Това беше всичко, апартаментът беше малък, можеше целият да се побере в неговата дневна.
Гледаха го тъмни подозрителни очи. Сериозно лице. Сива коса. Пантофи и жилетка, но и известно обаяние, което накара Питър да се сети за американски президенти и характерни актьори. Точно когато Питър започна да се чувства като идиот с протегнатата си ръка, бащата на Джина подаде своята и се ръкува с него.
– Исмаил Адан – представи се.
Питър се сдържа да не потръпне, успя да прикрие гримасата от болка, но хватката на бащата беше като да те стиска менгеме. Това беше мъж, избягал от война и терористи, преживял страдания, които Питър дори не смееше да си представи. Мъж, взел двете си малки деца, напуснал родината и някак добрал се жив дотук, до Швеция, страна, която със сигурност невинаги се е отнасяла с него подобаващо.
– Благодаря, че толкова пъти изпращахте дъщеря ми до вкъщи – каза той и най-сетне пусна ръката му.
Говореше шведски с акцент, но граматически беше безгрешен. Джина му беше разправяла колко усилено се е трудил баща ù, за да овладее новия език в зряла възраст.
Тъмните очи не го изпускаха и за секунда. Питър усещаше как го оглежда и преценява и в целия си живот никога не се беше чувствал толкова порочен. Джина не знаеше възрастта на баща си, но Питър предположи, че мъжът пред него е под петдесет години. Това означаваше, че самият Питър е по-близо до възрастта на баща ù, отколкото до тази на Джина. Като че ли му трябваха още причини да се чувства като дърт развратник! Боже, кой знае какво мислеше за него този човек! Поизправи гръб, надяваше се да изглежда надежден, не като бял мъж на средна възраст със съмнителни намерения.
– Как е Амир? – наруши мъртвешката тишина Джина.
– Стана късно – каза баща ù. – Брат ти има нужда от помощ с домашните. Има храна в кухнята. За теб – добави той, преди да отвори една от двете врати и да се оттегли в нещо, което приличаше на малък хол.
Джина прехапа устни, после леко се усмихна на Питър.
– Хареса те – прошепна му.
Питър едва не избухна в смях, лъжата беше толкова очевидна.
– Забелязах – отвърна.
Но поне беше минало. Срещна бащата на Джина и оцеля.
– Ще те изпратя до долу – рече тя.
– Може ли да те питам нещо? – започна Джина бавно.
Питър кимна и задържа вратата на асансьора, докато тя излезе.
– Ще ми кажеш, ако не искаш да говориш за това.
– Питай каквото искаш.
– Онова, което направи миналото лято… Срещу семейството си. Срещу фирмата ви. Защо го направи?
Той мълчеше. Беше подозирал, че рано или късно ще му зададе този въпрос.
– Беше свързано с нещо, което се случи преди години – изрече накрая.
Тя носеше тънка раирана жилетка и сега се уви в нея. Духаше вятър, той не искаше тя да изстине заради него.
– Какво?
– Понякога страхуваш ли се от мен? – попита той бавно. – Когато сме сами?
Тя поклати глава:
– Не, ни най-малко.
– А може би трябва.
Лицето ù доби объркано изражение.
– Не може да е толкова лошо.
– Като млад изнасилих едно момиче – промълви той глухо.
Джина покри устата си с ръка.
„Това е краят“, помисли си Питър.
Тя се взираше в него иззад ръката си и той мразеше страха, проблясващ в очите ù. Стори му се, че тя отстъпи крачка назад, но може би си въобразяваше.
– Това, което направих на гласуването миналото лято, беше опит да поправя стореното.
– И получи ли се? – попита тя задавено. – Поправи ли стореното?
– Известно време смятах така. Тя ми прости. Не поддържаме контакт, но понякога се засичаме. Обаче ако ти разкажа всичко, трябва да си остане между нас.
Тя дишаше учестено. Той видя, че се бори с шока, и очакваше всеки момент да се обърне и да избяга.
– Добре – обеща тя накрая.
– Беше малката сестра на Дейвид Хамар.
Тя сбърчи чело.
– Каролина?
– Случи се много отдавна, бяхме съвсем млади. В училището ми. Баща ми потули цялата работа. Мислех, че тя е умряла, и живях с тази вина през повече от половината си живот, преди да науча, че е жива.
– Не знам какво да кажа.
– Изнасилих момиче и малтретирах съученик. Разбирам, че си шокирана.
– Но защо?
– Наистина ми се иска да имах добър отговор на този въпрос. Никога не съм бил силна личност. Бях слаб. Гневен. Това не е извинение, по никакъв начин не мога да оправдая деянията си, но когато се опитвам да разбера станалото, ми идват наум само тези обяснения. Не очаквам да ме разбереш.