– Но колко години беше?
Той се замисли за онази есен. Спомените често бяха смътни, имаше само отделни проблясъци.
– Ще ми се да мога да кажа, че съм бил хлапе, но наскоро бях навършил осемнайсет. Тя беше на петнайсет.
– Това е ужасно!
– Да. Е, затова гласувах за „Хамар Капитъл“ миналото лято. Получих шанс по някакъв, макар и малък начин да се реванширам за причиненото на Каролина и семейството ù. Оттогава баща ми не ми говори, но все пак чувствам, че постъпих правилно.
Джина го гледаше, сякаш е непознат и той си помисли, че това е цената, която трябва да плаща, отново и отново, за стореното в миналото. Знаеше, че си го е заслужил, но така го болеше, че му стана трудно да се държи на крака. Почти му се искаше Джина да избяга, за да може той да се прибере у дома и да се предаде.
– Как е тя? Каролина?
– Добре, всъщност. Сгодена е. Такава рана не може да зарасне напълно, знам го. Но тя изглежда го е оставила в миналото.
Сред целия ужас това беше единствената му утеха. Че Каролина Хамар изглеждаше истински щастлива.
– За разлика от теб?
Той сведе очи.
– Да.
Искаше му се да не беше оставал, да не се беше качвал в дома ù. Тогава може би нямаше да му зададе въпроса. Семейството беше толкова важно за Джина – естествено, че се чудеше за отношенията в неговото.
– Джина, виждам, че си шокирана. Питай ме каквото пожелаеш. Какво мислиш за това, което ти разказах? Ще разбера, ако ти…
Той замълча, не можеше да го изрече – че щеше да разбере, ако тя не искаше да го вижда никога повече.
Тя сбърчи чело и прехапа долната си устна. Търкаше върха на обувката си в асфалта.
– Изнасилването е ужасно престъпление. Шокирана съм, естествено, точно както казваш.
Тя млъкна. Продължаваше да избягва погледа му.
– И съм тъжна. Ужасно е.
Пак мълчание. Дланите на Питър бяха изпотени, бучката в гърлото – невъзможна за преглъщане.
– Знаеш ли… в моята родина… се случват неща, които вие в Швеция дори не можете да си представите – продължи тя и най-сетне срещна очите му.
Беше невъзможно да изтълкува погледа ù. Но вече не изглеждаше толкова шокирана, само безкрайно тъжна.
– Животът на безброй жени бива съсипан.
– Да – заекна той и преглъщаше ли, преглъщаше.
Той беше съсипал живота на Каролина. Знаеше го.
– Но, Питър, знам също, че човек може да го преодолее, точно както може да преодолее и други престъпления, на които е станал жертва. Знаеш ли дали Каролина е получила помощ?
– Ходила е на терапия. Казва, че се чувства добре. Че го е оставила зад гърба си. И брат ù се грижи за нея.
– Срещала съм Дейвид Хамар. Той е… хм… впечатляващ.
Насред цялата си мъка Питър се засмя леко. Това беше направо нелепо, меко казано.
– Иска ми се да можех да върна времето назад – поклати глава той.
– Но не можеш.
– Не, не мога.
– Извинявай, че повдигнах въпроса. Сигурно ти е тежко да го обсъждаш.
– Предполагам, че ще има последици.
– За кое?
– За нас.
– Да, предполагам. Трябва да помисля малко.
– Разбирам – кимна той и почувства как и последната надежда се изпарява.
Наистина я разбираше. Напълно.
Тя се уви по-плътно в жилетката.
– Лека нощ!
Той искаше да протегне ръка към нея, да каже нещо, с което да не позволи всичко да рухне. Но нямаше какво да каже, затова се задоволи с тихо:
– Лека нощ, Джина!
43
– Какво правиш? – попита Александър.
– Нищо особено – отговори Изабел.
Изпъна се на дивана. Беше работила няколко часа сутринта по документацията от пътуването. След това сърфираше разсеяно из интернет, докато чакаше той да се обади.
– Днес по-добре ли си?
– Значително. Но до края на живота си няма да сложа и капка в уста.
Махмурлукът ù беше епичен.
Той се засмя.
– С какво си облечена?
Тя погледна любимия си плюшен анцуг. Сив и развлечен.
– Гола съм – излъга.
– Обличай се. Ще те взема след час. Отиваме на пазар.
Александър вече стоеше пред входа, когато тя слезе точно един час по-късно. Самоуверен, ослепителен. Изабел се почувства като привлечена с магнит от този опасен поглед. Никога повече нямаше да повярва, че сините очи са мили и невинни, тези бяха като бездънно море и безкрайна вселена.
– Къде ще ходим? – попита тя, доволна, че успя да прозвучи едновременно готина и изискана.