– Ама че въпрос! – поклати глава той, хвана я за ръка и я поведе към центъра. – В сексшоп, естествено.
Минаха напряко през „Нора Банторйет“, продължиха по „Дротнингатан“ и когато влязоха в магазина, сърцето на Изабел заби толкова силно, че ù беше трудно да се съсредоточи. Стисна ръката на Александър. Беше ходила на някои от най-опасните места в света, беше виждала как умират хора, беше спасявала животи, но влизането в магазин, където продават сексиграчки, я уплаши до смърт. Александър обаче изглеждаше напълно спокоен. Огледа се из помещението, беше светло и някак глуповато. Розово, бяло и женствено. Тя се вгледа в една лавица, покрита с разноцветни перца, и после погледна Александър обвинително.
Той се ухили.
– Искаме да разгледаме разни камшици и други подобни – каза той на продавачката без ни най-малко смущение.
Изабел заби поглед в обувките си, за пръв път разбра какво значи да искаш да потънеш в земята.
Тръгнаха след продавачката, като Изабел не вдигаше поглед от пода. „Искам да умра.“
– Вече можеш да погледнеш – обади се Александър развеселен. – Тя си отиде. Какво ще кажеш?
Изабел вдигна глава. С облекчение се увери, че наистина са сами. Намираха се половин етаж по-долу и в тази част на магазина цветовете бяха по-тъмни. Тя видя рафтове с камшици, въжета и превръзки за очи. Ред след ред с разноцветни вибратори и играчки. Закачалки с кожени корсети и скъпо бельо, копринено, латексово или дантелено. Кутии и опаковки с предмети, които дори не знаеше за какво служат. Обхванаха я едновременно възбуда и страх.
– Не съм сигурна, че…
– Искаш ли да си вървим?
Тя се почеса по ухото. Погледът ù се насочи към чифт бели белезници. Дебела бяла кожа, лъскава златна верига. Повече приличаха на широки кожени гривни, отколкото на белезници.
Тя поклати глава.
– Какво ще кажеш за тези?
Той вдигна белите белезници. Харесваха ù.
– Ами тези?
Александър ù показа нещо, което приличаше на малки сребърни щипки за пране. Аха, щипки за зърна. Тя решително поклати глава. Зърната ù бяха чувствителни.
Александър ги остави и взе малък лилав вибратор. „Анален“, прочете тя на опаковката. Поклати глава. „Поне не още – помисли си, – вероятно никога.“
Когато успя да преодолее притеснението, заразглежда по-съмнителните рафтове. Александър беше любопитен и спокоен и тя се отпускаше все повече. Повечето стоки в този раздел правеха собствените ù наклонности да изглеждат направо банални, помисли си тя, докато се взираше в кучешки нашийник с повод.
Накрая напълниха кошницата си с предмети, от които, ако Изабел трябваше да бъде честна, пулсът ù се ускори. Беше отказала дългия бич за езда, но кимна смутено, когато Александър ù предложи един мек камшик от същата бяла кожа като белезниците и бяла палка. Той плати, отказа изобщо да обсъждат да си поделят разходите и когато тя видя колко струва вибраторът с кристали в луксозната кутия, се предаде.
– Притесняваш ли се? – попита той, след като слязоха от таксито и се качиха в апартамента му.
– Малко.
Или доста.
– Трябва да се погрижа за някои неща – каза той. – Вземи си нещо за пиене от кухнята и след малко ще се видим в дневната.
Изабел се подчини, отиде в луксозната кухня, наля си чаша вода и я взе със себе си в дневната, където я остави недокосната на масичката, седна на дивана и зачака.
Той се върна, седна до нея и я целуна по шията. Тя си пое дъх нервно, трудно ù беше да се отпусне. Още беше следобед и в апартамента струеше светлина. Нямаше ли да отидат в спалнята? Или поне да спуснат завесите?
– Изабел? Какво има?
– Нямам представа с какво се захванах.
– От какво се страхуваш?
– Да не се разочаровам, може би.
Колкото пъти беше правила секс, винаги започваше добре, но накрая краката ù измръзваха, лежеше неудобно и се тревожеше повече за удоволствието на партньора си, отколкото за своето.
– Ще те помоля да ми се довериш. Става ли?
Тя кимна.
– Благодаря ти. Първо ще ми разкажеш какво очакваш от това.
Така значи. Ще говорят. Това беше още по-лошо.
– Не знам дали мога.
– Да говориш ли? Можеш, разбира се. Давай.
– Боя се, че за теб е просто някакво забавно еднократно преживяване. – Тя се опита да бъде възможно най-искрена. – Че ще започне хубаво, но накрая ще свърши както винаги. Че ще се наложи да избирам между това да се престоря или да те разочаровам.
– Значи не се тревожиш за своето разочарование? Безпокоиш се аз да не остана разочарован?
– Да.
– Моите чувства твоя отговорност ли са?
Тя поклати глава.
– Свикнала си да поемаш отговорност за всичко и всички – каза той бавно. – Аз съм голям мъж, Изабел, мога сам да се грижа за себе си. Единствената ти задача днес е да ми кажеш, ако нещо не ти харесва.