Дали Александър беше прав? Опитваше ли се тя да контролира всичко и всички?
– А сега ми кажи какво искаш да направя.
Тя сбърчи чело подразнено. Самата идея беше да не се налага да го ръководи. Не го ли разбираше?
– Искам ти да решаваш – отвърна тя сърдито.
Александър сложи ръка на крака ù. Тя почти подскочи. Ръката му се плъзна към вътрешната страна на бедрото ù, той я погали, вдигна роклята ù и ù разтвори бедрата. Не грубо, но определено решително. Тя затаи дъх.
– Разбирам. Но ти трябва да участваш и да определяш накъде да поемаме. За какво жадуваш? Искаш ли да те вържа?
Той разтвори краката ù още малко.
Тя изпъшка.
– Е?
– Да – въздъхна тя.
– Трудно ли е?
– Малко.
Ръката му се плъзна под късата рокля и тя автоматично разтвори крака още повече. Палецът му леко се потърка върху бикините ù.
– Влажна си – прошепна.
Тя вече дишаше тежко. Как е могла някога да смята, че Александър е като момче? Това беше мъж, който владее тялото ù. Но той не я плашеше. Ни най-малко.
Хвана я за ръка.
– Изправи се.
Винаги беше изпитвала слабост към доминиращи мъже със самоуверен глас, но досега не беше съзнавала каква сила има в гласа на Александър, как успява да я възбуди само с думи.
– Затвори си очите – заповяда ù.
Тя затвори очи, стисна ръката му силно и го остави да я изведе от дневната, през коридора.
Чу как се отваря врата.
– Сега можеш да погледнеш – каза той тихо.
Тя отвори очи, мигна няколко пъти, докато зрението ù привикне.
Стояха на прага на спалнята. Но това, което предния път беше модерна спалня с атмосферата на космополитен хотел, сега се беше трансформирало в нещо подобно на еротична фантазия. Беше сменил дори леглото. Миналия път имаше от онези модерни легла с мек матрак. Днес на негово място стоеше огромен железен креват. Без покривка, само чаршаф и възглавници в леглото и по земята. Отпред имаше сандък и върху него бяха наредени покупките им. Белият кожен комплект. Палката. Вибраторът, шишенца с олио, въжета и копринена превръзка.
Тя го погледна, преглъщаше трудно.
Той я бутна в стаята.
– Съблечи си роклята.
В първия момент тя се поколеба, но после я разкопча и я остави да падне на пода. Понечи да стъпи встрани, но той поклати глава. Погледът му бавно се плъзна по нея.
– Не. Стой така, но си свали сутиена.
Той продължи да я изучава, докато тя го разкопчаваше и също го пусна на земята.
– Падни на колене. Сложи си ръцете зад гърба.
Тя мигаше бързо, търсеше погледа му. Ти сериозно ли…?
Той отвърна на погледа ù, спокойно, напълно уверен в себе си и заповедите си. Кимна настойчиво към пода.
– Долу.
Тя падна на колене, не твърде грациозно. Но килимът беше мек като агнешка вълна, все едно той го беше поставил специално за нея. Възвърна си равновесието, не се сдържа да не си глътне корема. Светлината струеше през прозореца и тя присви очи.
– Ръцете.
Тя послушно постави ръце зад гърба си. Би трябвало да ù се струва нередно, но не беше така.
Александър прекоси стаята. Пусна завесите. Те бяха тежки и стаята потъна в приятен полумрак. Той драсна клечка кибрит и се зае да пали свещи, безброй свещи с най-различни големини. Тя не помръдваше от килима, сключила пръсти зад гърба си, разглеждаше различните предмети, които той беше наредил. В магазина и белият камшик, и малката палка изглеждаха толкова безобидни. Сега изведнъж ù се сториха страшно сериозни. Той отиде при нея, отметна кичур коса от лицето ù.
– Удобно ли ти е? – попита тихо.
Изабел кимна към ръката му. Той я погали по бузата с един пръст. Тя преглътна, обърна лице към дланта му, затвори очи и вдиша аромата му. Усещаше, че е току-що изкъпан, прясно обръснат, и се зарадва, че се е освежил специално за нея.
Александър започна да разкопчава колана си, свали го от панталона. Беше нов кожен колан, лъскав. Изабел следеше движенията му с бдителен поглед. Той го прокара през ръката си. Тя затаи дъх, усети неприятна вълна от страх.
– Шшш – изшътка той и я заобиколи.
Тя го чу как се навежда, усети как усуква колана около китките ù, няколко пъти. Дишаше в гърба ù, целуваше раменете ù, докато я връзваше, здраво, но не болезнено.
– Да си измислим парола. Нали разбираш идеята?
Да, дума, която щеше да го накара да спре, ако ù дойдеше в повече.
– Ако кажеш Париж, ще престана веднага, каквото и да правя, ясно?
Вдигна очи към него. Очите му бяха топли и в тях нямаше никаква несигурност. Тя не можеше да разбере как някога се е тревожела, че не би могъл да поеме командването над нея. Той имаше вроден талант, беше взел всичко изцяло в свои ръце.