– Трябва да отида до тоалетната – прошепна тя след малко.
Размърдаха се и той я пусна, видя, че ходи стабилно. Докато Изабел я нямаше, отиде в кухнята, извади купички, лъжици и чаши.
Когато тя се върна, беше наредил възглавници по пода и беше запалил камината.
– Колко е хубаво – зарадва се тя, примигна и после се усмихна, и Александър си помисли, че няма нещо, което не би направил, за да се наслаждава на тази усмивка.
– Ела – подкани я и Изабел легна до него като принцеса в бедуински стан.
Той подреди възглавниците около нея. Подаде ù лъжица и малка купичка.
– Какво е това?
– Шоколадов мус. И той е по рецепта на Ромео.
Тя го изяде целия. Когато свърши, той ù даде остатъка от своя. Изгълта и него.
– Нали ще спиш тук? – Той го желаеше повече от всичко.
Тя кимна, облиза шоколада от ъгълчето на устата си.
– Искаш ли да отидем в леглото?
Тя поклати глава:
– Нямам сили, толкова съм сънлива, имам чувството, че ще бъда отпусната до края на живота си.
– Да те занеса на ръце?
– Да не предизвикваме съдбата.
Така че той нагласи постеля за Изабел на пода в дневната си. Меки възглавници, големи луксозни дюшеци и одеяла. Тя си легна и той поглади косата ù, хващаше къдриците една по една, докато накрая се разпиляха около нея като огненочервено ветрило.
Лежаха здраво прегърнати, нос срещу нос, чело срещу чело, и се гледаха в очите, без да говорят. Тя го погали по бузата. Той хвана ръката ù и я видя как заспива, лежаха така, докато тя не се извъртя насън. Едва тогава и той затвори очи.
Събуди се много преди нея. Гледаше я, както се беше свила под чаршафите му. Луничавата кожа, спокойното дишане.
Винаги беше обичал любовната игра и самото преследване. Но колкото си падаше по гонитбата, вълнението, новото изживяване, толкова недолюбваше другата сутрин.
Разбира се, с Изабел беше различно. Всичко друго беше различно, тъй че защо не и това?
– Добро утро! – поздрави я, когато тя най-сетне се събуди.
– Добро утро!
– Радвам се, че остана да спиш тук.
– Аз също.
– Трябва ли да ходиш някъде днес?
– Не. А ти?
Александър поклати глава.
– Само искам да съм с теб. Ти искаш ли го?
– Хм. Ще ми приготвиш ли закуска?
Той се надвеси над нея, подпря се на лакти, вгледа се в засмяното ù лице.
– Не знаеш ли? Ще ти дам всичко, от което се нуждаеш.
– Всичко ли?
– Че и повече.
– Значи ще остана.
И на Александър му се стори по-правилно и естествено от всичко, което бе правил през живота си.
45
Джина седеше пред кухненската маса у дома и учеше. Както всяка събота, баща ù играеше шах в хола с приятел. Амир се беше затворил в стаята си. Джина чуваше някаква компютърна игра. Тя самата никога не бе имала търпение за такива игри, намираше ги за загуба на време, но Амир ги харесваше, играеше с часове. Пропъди безпокойството за брат си, за това, че все седеше на едно място, че не помръдваше от компютъра, че нямаше приятели. Тази седмица тя щеше да се яви на последния изпит за семестъра, сериозен изпит, но беше научила всичко и сега само преговаряше.
Беше истински шведски летен ден, толкова различен от спомените на Джина от детството с обгорялата земя и влажната горещина. Пристигна в Швеция на единайсет години, но си спомняше детството съвсем смътно и непълно. Винаги се беше питала дали нещо не ù e наред, щом помни толкова малко, но после учиха за това на един семинар по психиатрия. Как деца, преживели ужасни неща, после потискат спомените. Дали нейното детство е било ужасно? Тя си спомняше миризми и усещания. Понякога се сещаше и за звука от животинските крясъци и женските гласове, но нищо повече. Заслуша се през отворения прозорец. Тенста беше като ООН в миниатюра. Като се съсредоточеше, Джина успяваше да различи дори диалекта на жените, които се смееха долу на двора. Не помнеше смях в детството си. Никога ли не се бяха смели, или просто тя беше забравила?
Погледна записките си. Вече ги знаеше кажи-речи наизуст, но реши да ги мине още един път. Винаги отговаряше правилно на изпитните въпроси и смяташе всичко под сто процента за провал. Състудентите ù щяха да излизат през уикенда, цяла седмица го обсъждаха. Някой я беше поканил, винаги бяха мили и ù предлагаха да иде с тях. Тя обаче обикновено отказваше. Не можеше да си го позволи. Нито като време, нито финансово. Беше направила избор и харченето на пари за неща, които не са жизненонеобходими, ù беше непознато. А пък и можеше да използва времето за учене. Само така щеше да постигне бъдещето, което си беше набелязала, а и не го намираше за саможертва, ни най-малко.