Понякога обаче, днес например, една малка частица от нея копнееше да се поотпусне малко.
– Добре ли върви?
Баща ù подаде глава през открехнатата врата.
Джина кимна и посегна към тетрадката, та баща ù да не види, че се е заблеяла. Беше преповторила наум разговора с Питър десетки пъти. Той изглеждаше толкова измъчен и тя наистина беше останала поразена от разказа му. Беше си взела отпуск от работата, за да може да учи за изпитите, затова не се бяха виждали от няколко дни. Питаше се как ли се чувства той.
Баща ù извади кана с някаква напитка от хладилника.
– Трябва да излезеш, поне за малко – рече той, целуна я по главата и се върна към шахматната дъска.
„Той има право“, помисли си тя и присви очи срещу слънцето. Ако не друго, то поне за да си набави витамин „D“. Пропъди мислите. Обикновено не ù беше толкова трудно да се съсредоточи, никога не се разсейваше, докато учи. Когато другите се оплакваха, че прекарват твърде много време в интернет, пред телевизора или с телефона, тя не ги разбираше. В нейния свят нямаше място за мързел и немара. Човек решаваше и нямаше какво повече да се обсъжда. Прелисти записките, които преговаряше, впи очи в тях. Десет секунди след това мислите ù пак бяха поели в друга посока.
Изправи се, закрачи нервно, отиде до прозореца.
– Джина?
Пак беше баща ù. Тя се обърна.
– Да?
– На телефона. – Той ù подаде нейния мобилен.
Тя го взе със сбърчено чело.
– Кой се обажда? – попита учудено.
Той не звънеше почти никога и в никакъв случай през уикендите. Баща ù обаче просто ù подаде телефона, имаше вид, че иска да каже нещо, но после поклати глава и излезе от стаята.
– Ало? – обади се Джина колебливо.
Странно колко много мисли успяха да минат през главата ù за тези кратки секунди. Дали беше някой, който им мисли злото? Рядко ги тормозеха, те не привличаха вниманието към себе си, баща ù беше уважаван в квартала. Но все пак… Мразеше изненадите, тъй като те рядко бяха хубави. Макар че може би пък някой се нуждаеше от чистачка или сервитьорка в последната минута? Повечето студентски приеми бяха свършили, но кой знае.
– Здравей, Джина! Питър е.
– Питър? – Тя позна гласа му веднага, въпреки че никога не бяха говорили по телефона. – Станало ли е нещо?
Колкото и да е странно, първата ù мисъл беше, че всъщност е делничен ден и тя е забравила да отиде на работа. Но ако е така, защо пък точно Питър ще се обажда? Тя дори не знаеше, че той ù има номера. Ползваше предплатена карта, не беше регистрирана никъде.
– Да е станало ли? – учуди се той. – Какво например?
– В офиса, имам предвид. – Идиотски въпрос, сама го усети. – Не знам какви ги говоря. Просто се изненадах.
– Това не е ли твоят номер? – попита той притеснено. – Баща ти вдигна…
Джина се усмихна.
– Телефонът е мой, но татко е бил най-близо, затова е вдигнал.
Тя все още не разбираше защо се обажда. Двамата никога не говореха по телефона. Да не би да се нуждаеше от чистачка? Мълчаха толкова дълго, че тя се уплаши да не би да е затворил. Може би беше звъннал по грешка. Макар че нямаше представа как е възможно.
– Откъде имаш номера ми? – попита тя.
– От Наталия.
Разбира се.
Ново дълго мълчание.
– Къде си? – попита Джина в момента, в който Питър заяви:
– Днес времето е много хубаво.
– Да – съгласи се тя едновременно с неговия отговор:
– В колата.
Пак мъчителна тишина. Сега обаче се чу тихото мъркане на мерцедеса.
– Сигурен ли си, че нищо не се е случило? – настоя тя.
– Джина, наистина ще разбера, ако не можеш. Или не искаш. А и баща ти прозвуча сърдито. И сигурно искаш да бъдеш със семейството си. И вероятно нямаш време. И може би ме мразиш, след като чу онази история. Сещаш се.
– Не те мразя.
Тя почака. Сърцето ù затуптя малко по-бързо.
– Искаш ли да се поразходиш с мен? – попита той накрая.
Макар да беше започнала да се надява точно на този въпрос, той ù се видя толкова разтърсващ, че загуби ума и дума.