Пътуванията с колата можеше да обясни с факта, че Питър просто е мил.
Но не и това. Беше нова крачка. В нова посока. Ако се съгласеше, щеше да поеме риск. А тя ненавиждаше рисковете точно толкова, колкото ненавиждаше и разочарованията.
После обаче пак погледна през прозореца. Видя лятото навън. Беше съсредоточена, знаеше какво иска от живота, беше подредена и умна. Но беше също и млада. И харесваше Питър. А и двамата трябваше да поговорят.
За онова, което той ù каза. И за други неща.
– Да – каза тя просто и усети, че от този момент нещата се променят.
Но за пръв път, откакто бе избягала като ужасено дете с баща си и брат си и си бе обещала не само да оцелее, но и никога повече да не бъде зависима от никого, бил той трафикант на хора или шведските миграционни служби, да, за пръв път щеше да направи нещо импулсивно и единствено за себе си. Щеше да направи онова, за което всички говореха, но което тя самата никога не беше пробвала. Щеше да живее в настоящето.
– Да, с удоволствие ще се разходя с теб. Ще дойдеш ли да ме вземеш?
Докато чакаше отговора на Джина, Питър така стискаше телефона, че се наложи да избърше потта от дисплея, преди да затвори. След това го захвърли на седалката до себе си. Въздъхна облекчено. Най-сетне се беше осмелил да ù се обади и тя се беше съгласила. Реши да зареже климатика, свали прозореца и остави летния въздух да милва лицето му, което цъфна в усмивка. Джина се беше съгласила и не го мразеше, и искаше да го види. Точно сега имаше чувството, че сам може да премести цяла планина.
Когато спря пред входа ù и слезе от колата, я видя как приближава. Зърна я през мръсното стъкло на входната врата и за миг го обхвана паника. Как щяха да се поздравят? Искаше му се да е смел, но не се престрашаваше да прегърне това идеално човешко същество.
Джина излезе и му се усмихна. Питър пъхна ръце в джобовете.
– Какво ще кажеш за Юргорден?
Тя кимна.
Паркираха пред „Юргодсбрун“ и бавно поеха пеш по моста. Наоколо беше пълно с народ и беше неизбежно Питър да се натъкне на познати. Висшите класи ходеха на разходка точно на Юргорден. Той поздрави една позната двойка. Спряха се да побъбрят, ръкуваха се с Джина, погледнаха я с любопитство, продължиха по пътя си, като си шепнеха оживено. Случката се повтори. И още веднъж. Всеки път Джина ставаше все по-мълчалива.
– Нещо не е наред ли? – попита той накрая.
Тя поклати глава, но между очите ù се беше появила бръчка на притеснение.
– Джина?
Тя скръсти ръце и отмести поглед към върховете на дърветата.
– Живея в Стокхолм от над десет години. За пръв път идвам на Юргорден. Красиво е, много красиво.
– Но?
– Чувствам се не на място. И приятелите ти. Да, мили са, но не забелязваш ли как ме гледат? Знаеш ли, сервирала съм на партита, по които са ходили. И сега не ме разпознават. Мисля да се прибирам вкъщи.
Изпълни го отчаяние. И срам, като видя нейната несигурност. Той я беше подложил на това. Искаше единствено да ù предложи един хубав, приятен ден, но се беше провалил. Тя беше права, а той беше идиот.
– Прости ми – промърмори. – Не се сетих, че може да се получи така. Прости ми, Джина.
Питър прокара пръсти през косата си, усети как сълзите изгарят гърлото му. Каквото и да направеше, все излизаше погрешно. Трябваше да се досети. Трябваше да я закриля, да се постави на нейно място.
– Вината не е твоя – увери го тя.
– Моля те, Джина, не си отивай.
На практика той я умоляваше. Тя прехапа устни.
– Може да отидем някъде другаде? – предложи тя колебливо.
Той изпита такова облекчение, че гласът му потрепери:
– Къде ти се ходи?
– Ако изберем от моите места, ти пък ще се почувстваш като аутсайдер. Какво ще кажеш за Сьодер?
– Никога не съм бил в Сьодер.
Погледът му изведнъж се развесели.
– В такъв случай предлагам разходка в Танто.
Питър откри пътя до Сьодермалм, като следваше табелите и ползваше джипиес. Паркира на улица, за която даже не беше чувал, и си помисли, че той, в ръчно шитото си сако и скъпи дрехи, вероятно ще се чувства не по-малко идиотски тук, в Сьодермалм с миниатюрните му кафененца и тълпи от хипстъри, отколкото в предградието на Джина. Но слънцето грееше, никой от сьодермалмците не го зяпаше и Джина вече нямаше вид, че се чувства неловко, затова той усети как настроението му се покачва. След като слязоха до блещукащата вода и тънката ù ръка докосна неговата, той си свали сакото, нави ръкавите на ризата и реши да се наслади на тази събота, която се очертаваше най-хубавата в живота му.
– Чакаш ли стажа с нетърпение? – попита той.
В колата бяха обсъждали следващия семестър, през който Джина за пръв път щеше да практикува в болница.