Естествено, никога не беше правила нещо подобно. Закикоти се. Истината беше, че тази история с Александър се оказа най-хубавото преживяване в живота ù. Като изключим страха, че губи себе си – макар същевременно да се чувстваше повече себе си от когато и да било, – нямаше нищо, което да я тормози. Александър я закриляше толкова старомодно, беше толкова учтив и нежен, че тя не можеше да се спре, дори и да искаше. Преживяването беше като от някакъв друг свят. И тя силно се боеше какво ще стане с нея, когато всичко приключи. Не би могло да продължи дълго, нали така? Трябваше ли да го попита? Щеше ли да се престраши да попита Александър дали вижда бъдеще за тях двамата? И дали той щеше да отговори искрено?
Това беше най-лошото. Нямаше никакви гаранции. В работата ù беше същото, но там тя знаеше как да се справи. Лекарят Изабел Сьоренсен знаеше. Но жената Изабел така и не беше пораснала кой знае колко в сравнение с шестгодишното дете, което стоеше със свит стомах и гледаше как мама и татко заминават, без да ги е грижа колко е тъжна или уплашена. Посветената на професията лекар, която не говореше за собствените си нужди. Зрялата жена, която никога не би повярвала, че някой мъж ще пожелае да остане при нея, ако се появи друга възможност за него.
Никога не би повярвала, че е достатъчно добра, за да бъде нечий първи избор.
Изабел излезе от стаята, измъчвана от противоречиви мисли. Вече не беше дете, беше възрастен човек. Нелепо беше да вини случките от детството.
Щеше да се опита да създаде малко дистанция, да се погледне отстрани. Нямаше да загуби себе си, а щеше да се защити – себе си и сърцето си.
Телефонът избръмча.
Есемес от Александър. Сърцето ù заби бясно.
Вечеря?
Тя прочете съобщението с учестен пулс. Сега беше моментът да започне да казва не. Нали така беше решила. Знаеше, че трябва да се дистанцира, да направи нещо самостоятелно.
Тя въздъхна и отговори просто:
Да.
Александър вече чакаше отпред, когато тя приключи работа. Рус и усмихнат, той стоеше под слънчевите лъчи на тротоара на „Валхалавеген“. Минувачите го зяпаха, но той виждаше само нея. Когато отиде при него, той я прегърна и я целува, докато тя се вкопчи в него. Продължаваха да минават хора, някои ги гледаха открито, но на Изабел не ù пукаше, остави се да я помете нещо, което може би пък представляваше някакъв вид клинично състояние на лудост.
– Навън ли ще ядем, или у нас? – попита той, докато ръцете му я галеха, докосваха врата ù, спускаха се по гърба.
Тя не можеше да мисли, цялото ù тяло крещеше „вземи ме, вземи ме“ и затова отговори възможно най-решително: „Навън“. Това щеше да ù даде време да формулира някаква интелигентна мисъл, преди да се озове по гръб или по корем в леглото му и в главата ù да остане място само за секс и оргазми.
Винаги беше гледала отвисоко хората, които се оставят да ги направляват страстите, намираше го за глупост. Е, явно беше сбъркала.
Александър я отведе в „Матиас Далгрен“, поговори тихо със сервитьора и им уреди маса по самоуверения начин, по който се справяше с всичко.
Поръчаха си вегетарианско меню и шампанско. Скъпо, луксозно, безумно. Той я хвана за ръка, милваше китката ù.
– Откачено е – промърмори тя.
– Да.
Целуна я по дланта и тя затвори очи. Дръпна ръката си.
– Какво има? – учуди се той.
– Не знам. Не мога да мисля трезво.
– Какъв е проблемът?
– Това, което вършим…
– Да?
– Толкова е…
Той се усмихна:
– Да, така е.
Тя се облегна назад и се вгледа в красивото му самоуверено лице.
– Би ли се съгласил аз да го правя с теб? – попита тя бавно. – Това, което ти ми правиш? Да си сменим ролите?
Тя го беше обмисляла, какво ли ще е усещането, какво би казал той.
Мълчание.
– Алекс?
– Ти искаш ли го? – попита той и задържа погледа ù, без тя да успее да разчете реакцията му. Очите му бяха ясносини, не се долавяше ни най-малък отклоняващ се нюанс.
„Синият е най-редкият цвят в природата“, спомни си тя от лекциите по биология.
– Може би. – Не го беше мислила, но в момента, в който изрече думите, те ù се сториха верни. – Да, бих искала да пробвам.
– Защо?
Беше го казала, за да го изпита, за да се опита да постигне някакво равновесие в лудостта, с която се беше захванала.
– Искам да знам какво изпитваш ти. И искам ти да знаеш какво изпитвам аз.
Тя затаи дъх. Дали въпросът не беше абсурден? А и как щеше да се чувства, ако Александър откажеше, ако искаше да е единствено доминиращата страна?
– Предполагам, че това е начин аз да видя как е при теб – изрече той замислено.