После отново хвана ръката ù, придърпа я до устата си, целуна един пръст, ухапа го лекичко.
– Разкажи ми, Изабел – подкани я той с толкова тих глас, че сякаш мъркаше. – Какво би направила, ако ти определяш?
Сякаш цялата кръв, всички функции се преразпределиха в тялото ù. Този поглед, този глас…
– Не мисля, че бих направила нещо различно от това, което правиш ти – отвърна задавено.
Наистина не го беше обмислила както трябва.
– Но ако ти ще поемеш управлението – каза той и целуна следващия пръст, – трябва да ми разкажеш какво фантазираш.
– Добре – промълви тя.
Сърцето ù препускаше. Едно беше наперено да предложи да доминира над Александър, съвсем друго да осъзнае, че се опитва да контролира стокилограмов мъж. Да, знаеше, че тук става дума най-вече за ментална сила, но все пак… Щеше ли да се справи, ако се наложеше?
– Красива, сексапилна, пристрастяваща Изабел. Знаеш ли какво искаш?
Клепачите му бяха наполовина спуснати и тъмните мигли хвърляха сенки върху златната кожа и квадратната челюст. Той дишаше и от топлия му дъх тя потрепери.
– Искам да направиш с мен онова, което искаш после аз да направя с теб.
– Как така?
Той взе още един пръст, целуна го леко.
– Има неща, които искаш от мен. За които не смееш да ме помолиш. Защото все още смяташ, че трябва да пазиш тайните си.
– С никого не съм споделяла толкова, колкото с теб – каза тя искрено.
– Една вечер, в която да правиш с мен каквото пожелаеш… чакам с нетърпение.
– Мислиш, че няма да се справя?
Той се усмихна:
– Au contraire, ma chѓrie.10
Колко често ù се случваше да попадне в дискусии, в които мъжете да заемат нейното място? Често намеците бяха толкова недоловими, че тя се усещаше едва дълго след това. Странното чувство, което не я напускаше, беше като малки иглички, които започваха да бодат чак когато се прибереше у дома. Не че не търпеше да ù се противоречи, напротив. Да спориш и да ти се налага да намираш добри аргументи, е необходимост, когато работиш в благотворителния свят. Но имаше много мъже, чиято единствена цел в даден спор беше да я смачкат.
Александър, който вече говореше за благотворителност, работа на терен и помощ за третия свят, сякаш е изучавал темата през целия си живот, никога не се опитваше да блесне за нейна сметка.
Неудържимото привличане, което изпитваше към него, се дължеше точно на това. Комбинацията от арогантност и уважение. Да, тя искаше да доминира над него. Искаше да го накара да коленичи пред нея, както той бе сторил с нея.
Неговите очи, така приковани в нейните, че сякаш чуваше всяка дума в съзнанието ù, се помрачиха. Може би беше от осветлението. Горяха свещи, небето през прозореца беше лазурносиньо, както става само през няколко дни в годината, и двамата сякаш общуваха без думи. Тази закачка, тази игра между тях, беше задвижила нещо друго. По-рано този ден тя си го представи като врата, която е отворила и през която е минала.
Но това не беше врата.
Беше по-скоро люк на десет хиляди метра височина, който се е отворил и я е засмукал.
Между тях щеше да се разрази битка. Тя обичаше, когато Александър доминираше над нея, вероятно повече, отколкото искаше да признае пред себе си. Но смяташе да се възползва от този шанс да създаде някаква равнопоставеност.
– Ако искаме да се получи, трябва и ти да ми разкажеш някои неща – заяви тя.
– Както искаш, бейби.
Не.
Тя поклати глава.
– Не за секс. Лични неща.
Бдителността внезапно изостри невероятно красивите черти. Аха! Не му беше толкова комфортно, колкото се преструваше. Отлично.
Тя се облегна назад. Погледна го, затърси вход. Спомни си колко често си беше мислила, че това е мъж, преживял неща, които би искал да скрие.
– Кое е най-тежкото ти преживяване?
Той се изсмя. Поразкрачи крака.
– Нямам някакви кой знае какви травми. Твърде зает съм да живея тук и сега.
– Не. Така няма да стане. Не можеш да искаш абсолютна искреност от мен и в замяна да ми замазваш очите с небивалици.
Очите му проблеснаха и по лицето му се изписаха сякаш стотици нюанси от чувства. Изабел долови бдителност. Вълнение. Малко, съвсем малко гняв. И страх.
Красивият Александър. Какво ли крие от мен?
– Видях го още миналото лято. Определено си имаш демони.
– Нима ги няма всеки човек?
– Всъщност не – отвърна тя. – Познавам хора, които не са преживели кой знае колко тежки неща. Но те пък са невъобразимо скучни. А сега ми разкажи. Наистина искам да знам.
Александър също се облегна назад. Не я изпускаше от поглед дори когато се протегна към чашата си и отпи от шампанското.