Гласът на Изабел беше мек и топъл, когато прекъсна размислите му:
– Ти си бил толкова малък, Алекс. Някой знаеше ли какво става?
– Смятам, че дори и Аса не е знаела. Никога не съм обичал да споделям с хората.
– Не е имало с кого да споделиш. Хората все повтарят, че е трябвало да кажеш на някого. Мислят си, че само срамът те спира. Истината е, че често мълчим просто защото околните са лоши слушатели.
Как му се беше искало някой да научи какво става! Да го спре. Да каже, че е твърде малък, че те са твърде много, че той има право да откаже.
– Понякога срещам онези жени. Някои са омъжени. Повечето имат деца. Но с никого не съм говорил за това. Ти си първата.
– Стори ми се, че забелязах нещо миналото лято. Ти изглеждаше толкова измъчен. Все едно си бил в ада.
– Не го бях поглеждал от този ъгъл. Но винаги става така, когато се виждам с всички тях. Все едно съм заседнал в преддверието на ада. Прибрах се право в Ню Йорк и се наливах в продължение на седмица.
– Днес как се чувстваш?
– Както ти казах. Не мисля за това, макар да знам, че сигурно ми се е отразило.
– Може би повече, отколкото си мислиш?
– Това, с което най-много се боря, е чувството ми за… – Той замълча, дори не знаеше как да го формулира.
– Кажи ми.
– Че жените са с мен само заради онова, което мога да им предложа – физически и финансово.
Зачака тя да протестира, да възрази. Нищо подобно. Така че Александър продължи, за пръв път облече в слова онова, което го беше измъчвало толкова дълго, което беше белязало всичките му връзки с жени.
– Харесва им веселото, забавното. Харесва им сексът. Повърхността. Но никоя не се вълнува от вътрешността.
От мен като личност.
Почти очакваше Изабел да се засмее, да се пошегува, да се подиграва, но тя, разбира се, не го направи. Той дори не беше съзнавал, че носи тези емоции, при това толкова дълбоко в душата си. Никога не беше схващал до каква степен го вадят от релси. Как беше жадувал да бъде видян истински! Как се страхуваше, че той, синът на майка си, може да съществува само в леглото с някого!
Изабел се наведе към него. Отраженията на свещите мъждукаха в сивите ù очи, караха ги да изглеждат като огньове или звезди. Тя покри с ръка неговата и Александър усети – ама че глупаво! – гърлото да го стяга.
– Благодаря, че ми разказа – прошепна тя.
Седяха в мълчание. Около тях звънтеше порцелан. Ухаеше храна. Чуваха се разговори. Поръчаното пристигна, но той не беше гладен, тя също не докосна своето.
Александър се усмихна леко. Щом Изабел не беше гладна, значи все пак се беше шокирала.
– Толкова съжалявам, Алекс. Това, което описваш, си е чисто блудство.
– Казах ти, че не ми е оставило някаква травма.
Тя наклони глава.
– Значи казваш, че си бил изоставян, бит и използван сексуално, но нямаш травми?
– Не и в сравнение с други хора.
– Няма какво да се сравнява. Иска ми се да го знаех, преди да се раздрънкам за размяна на ролите. Извинявай. Не биваше да го предлагам. Сигурно ти е трудно, напълно разбирам защо не искаш.
Той дълго я гледаше, мислеше. Изпитваше странна, необяснима еуфория. Сякаш неща, за които не беше подозирал, че му тежат, изведнъж изчезнаха. Като че ли някаква тежест, непрекъснато неприятно чувство, просто се вдигна от гърдите му. Появи се и нещо друго. Най-вече облекчение. Но и радост. Доверие. И споделяне.
– Само че аз искам – каза той и беше вярно, любопитно му беше и искаше да пробва.
– Но нали каза…
– Не. Това е в миналото. Искам го. И ти вярвам.
Ако преди два месеца някой го беше попитал дали съществува жена, на която да има пълно доверие, Александър би изсумтял пренебрежително. Сега обаче вярваше на Изабел. Изцяло. И чувството никак не беше лошо.
– Не бива да ти е неприятно. Трябва да ми обещаеш, че ще ми кажеш в такъв случай. Трябва да ти е хубаво. Можеш ли да ми обещаеш?
– Абсолютно.
– Ами ако отида твърде далеч? Нямам опит. – Тя се усмихна криво. – И съм доста силна.
Александър се засмя и отново намери себе си, остави обърканото тийнейджърство и пак стана зрелият мъж, в който се беше превърнал.
Хвана Изабел за ръката.
– Никога не можеш да отидеш твърде далеч с мен.
Тя вдигна вежди.
– Добре тогава – засмя се тихо той. – Ако мога да поискам нещо, предпочитам да не ми завреш вибратор някъде.
Тя кимна милостиво и Александър си помисли, че е постъпил разумно, като е поставил някакви граници. През него мина съвсем нова и непозната тръпка. Наистина ли се беше съгласил на това? Сериозно?