– Купил ми е футболни обувки! На мен! И врата, истинска врата! Само ще се преоблече и ще идем да ритаме!
Амир почти крещеше от вълнение. Носеше екип и футболни обувки и те бяха толкова лъскави и нови, че заслепяваха.
Баща им се засмя, когато Питър вдигна една мрежа със също толкова лъскави топки и оранжеви конуси, за да я покаже.
Погледът на Джина шареше между тях – Питър, баща ù и брат ù. „Трима срещу един“, помисли си. Само тя ли виждаше опасността тук?
Питър излезе. Джина си наля чаша вода, отпи, взираше се в баща си и брат си, без да пророни и дума, и чакаше Питър да се върне преоблечен.
– Искаш ли да дойдеш с нас? – предложи той, все така широко усмихнат.
Джина поклати глава. Питър поведе навън Амир, дърдорещ щастливо. Пътната врата се затръшна зад тях.
Баща ù не каза нищо, събра си вестниците и се премести в хола, където се настани на креслото.
Джина седна край кухненската маса. Чакаше и тропаше с пръсти. В гърдите ù вреше и кипеше.
Когато се върнаха, Амир беше зачервен и потен. Питър се смееше и приказваше на висок глас за свободни удари и игра в атака.
Амир отиде да се изкъпе. Питър стоеше прав, усмихнат, облегнал бедро на пейката в кухнята. Косата му беше още по-разрошена, а кожата – леко поруменяла. Изглеждаше доволен, докато пиеше вода от синя пластмасова бутилка.
Бял мъж, център на вниманието.
Джина стискаше чашата си. Раздразнението я заливаше на вълни.
– Питър, какво правиш тук?
– Играя футбол – сви рамене той и си избърса челото. – Беше много весело. Трябваше да дойдеш с нас.
Тя скръсти ръце. Той или се преструваше, че не забелязва колко е ядосана, или наистина не го виждаше.
– Явно си решил да озариш предградията с присъствието си и да раздадеш малко подаяния – заяви тя сковано. – Да насочиш вниманието към себе си. Може би да поуспокоиш съвестта на висшите класи?
– Неее, беше просто импулс – отвърна той. – Спомних си, че искаш Амир да излиза. Не видя ли колко беше щастлив? Мислех, че и ти ще се зарадваш. – Той се взря в лицето ù. – Ядосана ли си?
Смаяният му тон не я омилостиви.
– И какво ще стане после? Когато ти омръзне? Какво, мислиш, ще стане тогава? Когато не можем да си позволим да му купим нови обувки, след като тези му умалеят?
Питър сбърчи чело.
– Не мислех…
– Именно – прекъсна го тя още по-раздразнено. – Не мислиш, понеже не ти се налага да мислиш. Животът ти е лесен. Правиш каквото искаш, без да се налага да мислиш. Возиш чистачката в скъпия си автомобил. Купуваш играчки на самотно момче. Като някакъв шибан Дядо Коледа.
– Ама…
– Отиде твърде далеч. Първо трябваше да ме питаш. Как мислиш, че ще свърши това? Виждаш как живеем. Натрисаш се тук с богаташките си дрехи и нелепите си подаръци. Сигурно струват повече от храната ни за един месец. Как мислиш, че се чувстваме? Или смяташ, че нямаме капка гордост?
– Наистина не съм искал…
Чуха Амир да вика да му занесат хавлия и Питър млъкна. Почакаха, докато бащата на Джина говореше тихо зад вратата. После настъпи тишина.
Питър сниши глас.
– Не ми хрумна, че може да се ядосаш. И още не разбирам къде съм сбъркал. Исках единствено да направя нещо за някого.
– Но защо, Питър? Защо смяташ, че трябва да правиш нещо за някого от семейството ми? Защо смяташ, че имаш това право? Аз ли съм ти дала това право?
– Не.
Лицето му беше помрачняло. Толкоз по-добре – и без това тази история не можеше да доведе до нищо добро. Животът не е приказка. Бяха бягали по целия път до Швеция. Държава, за която дотогава дори не беше чувала. Бяха изоставили гроба на майка ù, всичко, което притежаваха, освен дрехите на гърба си и по една малка чанта за всеки, бяха бягали седмици наред. Беше живяла в бежански лагер. Беше видяла как семейството ù се разпада, беше слушала как баща ù плаче нощем, беше наблюдавала как брат ù се променя, губи надежда, губи интерес към околния свят. Беше вложила всичко от себе си, за да ги сплоти отново, знаеше, че се нуждаят от нейната сила и упоритост, че са зависими от нея. Нищо добро нямаше да излезе от това да се надяват, да вярват, че на някого другиго – обществото, хора от един друг свят – може да се разчита. Тежък труд, реалистични очаквания и нейната собствена интелигентност – това беше единственият път.
– Имаш лошо мнение за мен – промълви той.
Беше оставил шишето и бе пъхнал ръце в джобовете на лъскавия си анцуг.
– Така ли? Какво съм аз за теб, Питър? Всички ние? Да не мислеше, че ще бъда благодарна, задето си се изръсил за неща, каквито ние никога не бихме могли да си позволим? Че това, от което се нуждаем, са малко нови джунджурии?