– Вечерята, на която ни покани, беше много хубава – рече бързо.
Моля те, мили Боже, ако не се скараме сега, никога повече няма да те моля за нищо!
– Може. Не беше нещо особено.
Бланш отпи от кафето си.
– Запознах се с един човек, който те познава – започна Изабел, която добре знаеше, че мъжете са втората най-любима тема на разговор за Бланш след собствената ù личност. – Евгений Толстой. Каза, че познавал баба. Сещаш ли се?
– Мисля, че сме се виждали. Знам кой е. Брат е на Ебба де ла Грип, n’est-ce pas11? Онази жена е пълна гъска, но Евгений е симпатичен, доколкото си спомням.
– Запознах се с племенника му Александър де ла Грип – каза Изабел и веднага съжали.
Затаи дъх. Но все на някого трябваше да каже поне нещо за Александър, иначе щеше да се пръсне.
– Скандалният син? Боже, откъде накъде?
– Разбираме се.
Бланш почти успя да сбърчи изпънатото си чело.
– Не разбирам. Защо му е да общува с теб?
А пък аз си мислех, че е лоша идея да разкажа на мама за Александър. Ето, изобщо не съм била права.
– Изабел, казвам го само за твое добро. Не бъди толкова глупава да вярваш, че подобен мъж ще прояви интерес към теб. Не можеш да вярваш на мъжете, особено пък на него.
– Откъде знаеш?
Браво, Изабел, влоши нещата още повече!
– Той иска само едно, би трябвало да ти е ясно. Мъжете не са като жените, правят каквото си искат. Помисли си добре.
Мълчи. Не казвай нищо.
– Невинаги е толкова черно-бяло – изтърси тя, очевидно неспособна да си сдържи езика зад зъбите.
– Ако смяташ така, си наивна. И ще бъдеш наранена, гарантирам ти.
– Но не смяташ ли, че има поне един-двама мъже, на които може да се вярва?
– Не. Говори си каквото искаш. Но животът ме е научил.
Изабел знаеше, че и последната забележка беше насочена срещу нея. Бланш по грешка забременяла с Изабел. Като католичка не можела да направи аборт и затова се наложило да се омъжи за баща ù. От сватбата имаше една-единствена снимка, Изабел я беше намерила при баба си и я беше спасила от изхвърляне. Мрачен Ханс Сьоренсен и бременна в третия месец Бланш. Нещастни лица. Нещастен брак. И дъщеря, захвърлена при баба си кажи-речи от момента на раждането. Дете, вечно копнеещо за мама, красивата жена, която от време на време се появяваше с френските си изрази и вълнуващи аромати, и за татко, който почти никога не идваше. Веднъж ги беше чула да се карат за това – мама и баба. Чия отговорност е Изабел.
– Ако искаш, не ме слушай – продължи maman и Изабел се отърси от старата мъка, изтри я като прашинка от рамото. Това бяха стари рани и вече далеч не боляха толкова силно. – Но аз знам за какво говоря. Живяла съм по-дълго от теб, а и ти никога не си разбирала мъжете, както ги разбирам аз.
Изабел се вгледа в чашата си. Време беше да си върви, иначе вероятно щеше да каже нещо, за което после да съжалява.
– Знам, казах, че ще остана, но трябва да тръгвам – рече тя рязко. – Имам среща. С една шивачка.
– Едно време само да влезех в стая и всички мъже се обръщаха към мен. Нямаш представа какво е. Колко е трудно да остарееш!
– Всички остаряват, maman – отвърна Изабел. – А ти още си красива – добави тя, тъй като беше вярно. – Тук няма и един мъж, който да не е погледнал насам, към теб.
– Трудно е да изгубиш нещо, което си имал. Питам се дали за теб не е по-лесно. Е, аз съм ти майка и в моите очи, естествено, винаги си красива. Но знаеш какво имам предвид.
Изабел се изправи. Ако не си тръгнеше незабавно, майка ù щеше да изсмуче цялата ù самоувереност.
– Съжалявам, но наистина трябва да бягам.
– Тръгвай. Не е моя работа да имам мнение.
– Да се видим другата седмица?
– Обади ми се. Все си стоя вкъщи – каза Бланш както винаги, макар изобщо да не беше вярно.
Maman имаше натоварена социална програма. Ако Изабел беше в по-войнствено настроение, щеше да го посочи, но вече беше изтърпяла предостатъчно критики и подмятания. За един път ù стигаше.
– Ти ще останеш ли? – попита само.
Майка ù си оправи шала, докосна обиците. Обиците на баба, забеляза Изабел, онези с брилянтите, стари и блестящи, които баба ù беше обещала на нея.
– Ще остана. Една приятелка ще се отбие. Щом ти си тръгваш.
Значи всъщност си е уговорила среща с някой друг. Защо никога не си вадеше поука, винаги се хващаше на заяждането на майка си? Изабел се наведе и я целуна по бузата.
– Чао. Ще ти звънна.
И си тръгна от кафенето. Когато се обърна, за да помаха още веднъж, на масата на майка ù вече седеше белокосият граф.
Изабел забърза крачка и като излезе, си пое дълбоко дъх няколко пъти. Беше оживяла. Спря едно такси и посвети краткото пътуване от „Хамнгатан“ на това да се успокои. Затвори очи и усети как си възвръща душевното равновесие, слава Богу! Очакването за онова, което щяха да правят с Александър, все пак се оказа по-силно от смачканото его след атаките на майка ù. Слезе от колата. Лоло отвори вратата и я покани с широка усмивка.