Изабел погледна роклята, която Лоло беше извадила.
– Идеална е! – възкликна.
– Смяташ ли да ми кажеш за какво ти е? – попита Лоло, докато внимателно я увиваше в найлон и ù я подаваше.
Изабел поклати глава. Вдигна закачалката високо, за да не се влачи по земята. Щеше пак да вземе такси и да се преоблече на място.
– Боже, бих убила, за да разбера какво ще правиш – въздъхна Лоло със завист в гласа.
Изабел се сбогува. Може би майка ù имаше право, помисли си тя, докато чакаше на тротоара. Може би беше наивна и четеше във връзката си с Александър повече, отколкото съществуваше. И може би наистина не можеше да се вярва на мъжете. Но точно сега нямаше намерение да се безпокои. Може би по-късно, но не и сега.
Усмихна се, когато седна в таксито. Сега щеше да си поиграе с Александър. И тук нямаше място за съмнения.
Това щеше да се превърне в паметна битка за господство.
Тя смяташе да ù се наслади. И смяташе да победи.
11 Нали? (фр.). – Бел. ред.
50
Александър беше получил нареждане от Изабел да хване такси и да чака тя да му изпрати адреса, тъй че сега той седеше в колата и обикаляше безцелно. Стокхолм минаваше покрай прозорците, но на него му беше трудно да се съсредоточи, като не знаеше какво ще стане. Досега не беше съзнавал колко е свикнал да има пълен контрол над съществуването си. Отстрани можеше да изглежда, че той просто се носи през живота, възползва се от случайните възможности, но досега не беше усетил какъв изключителен контрол упражнява над живота си.
Телефонът извибрира.
„Бастюгатан“ 16.
Александър даде на шофьора адреса в Сьодермалм, облегна се на задната седалка и поглади бедрата си с длани. Беше облечен изцяло в черно, както му беше наредила тя. Тънки черни панталони, черен тишърт. Черни чорапи, черни обувки. Никакво бельо. Чувството далеч не беше толкова секси, колкото би предположил човек, но Изабел решаваше и той се подчиняваше. До него беше сакът с играчките, които бяха купили, от другата му страна – букет, увит в целофан.
Таксито спря пред червена сграда от края на деветнайсети век. Александър влезе, почака очите му да привикнат със сумрака. Миришеше леко на дим.
– Александър де ла Грип? – чу се глас и се появи възрастна жена с карирана престилка и сбръчкано лице.
Приличаше на онези икономки от старите филми и внезапно го споходи странното чувство, че се е върнал назад във времето.
– Заповядайте! – покани го тя.
Отвори вратата на асансьора с дракони от ковано желязо и тапицирани с червено кадифе стени. Златна лампа на тавана хвърляше мъждива светлинка. Тя натисна едно копче, затвори решетката и вратата в лицето му. Асансьорът заскрибуца нагоре.
Когато спря, той слезе.
Изабел стоеше на прага на апартамента и сърцето на Александър почти спря.
– Здравей! – проговори тя тихо и по цялото му тяло пробяга тръпка.
В бялата си рокля изглеждаше като богиня, слязла за малко от Олимп, за да се позабавлява, без да я е грижа дали обикновеният смъртен ще издържи присъствието ù. Едната ù ръка беше облегната на бедрото.
– Влез.
– Какво правим тук? – попита той, когато прекрачи прага. Пусна сака на земята и се огледа. – На кого е?
Обзавежданото беше разточително, в тъмни цветове с много злато и ориенталски мотиви. Възможно най-далечно от нейния стил.
– Има ли значение?
– Изабел…
– Не, не съм длъжна да ти давам обяснения. – Тя вдигна вежди. – За мен ли е?
Той ù подаде букета. За пръв път ù носеше цветя и дълго се чуди в магазина, преди да забележи орхидеите. Диви луксозни цветя в яркозелено. Тя пое букета от ръцете му и същевременно плъзна поглед по тялото му. Кимна одобрително към черните му дрехи.
Изчезна за малко и се върна с тежка ваза. Натопи орхидеите в нея и после я постави на масата в една от най-претрупаните гостни стаи, които той някога беше виждал. Позлатени рамки и огледала, тъмни мебели, множество картини и различни украшения. Тежки кадифени завеси на прозорците. Гледка към езерото Меларен, Кунгсхолмен, Нормалм, да, направо към целия град. Беше някак смътно познато. Беше сигурен, че никога не е стъпвал тук, но стилът му навяваше мъгляви спомени. Пристъпи към нея, но тя поклати глава. Той спря.