– Свали си блузата – заповяда му.
Без да продума, той я свали, пусна я на земята, зачака. Беше роден с добри гени, а и беше заякнал от боксирането и тренировките – нямаше нищо против погледите на Изабел. Започна да си разкопчава панталона, но тя рязко поклати глава.
– Не. Когато аз ти кажа. Първо искам да поговорим.
Гласът ù беше твърд, но той виждаше поруменялото лице, виждаше как кръвта прави бузите ù бледорозови, виждаше зърната ù ясно през плата. Беше гола под тънката свободно пусната рокля, не се забелязваха никакви шевове на бикини и сутиен.
– Има шампанско – посочи тя един сребърен поднос. – Налей половин чаша за мен. Пълна за теб. Изпий я и си налей още една.
– Да не смяташ да ме напиеш? – развесели се той.
– Не. Но искам задръжките ти да паднат.
– Бейби, аз нямам никакви задръжки – заяви той.
Но се подчини, разви фолиото, махна телта, свали корковата тапа и наля в чаша за нея и в друга за себе си. Вдигна своята за тост, видя я как отпива от леденостуденото питие.
– Пий – заповяда му тя.
Той пресуши чашата и си наля втора.
Тя се усмихна:
– Добро момче.
Всичко си имаше граници, дори за него. Определено не обичаше да го наричат момче. Направи крачка към нея, напълно автоматично се опита да възстанови баланса между тях, да си върне контрола, за който не беше усетил, че му липсва толкова силно.
– Не – спря го тя. – Седни там.
Изабел посочи кожен стол с висока облегалка без подлакътници.
Александър се подчини неохотно. Остави чашата и седна, притисна се в орнаментираната тапицирана с кожа облегалка. Изабел дойде при него. Роклята шумолеше около тялото ù, той зърна светли извивки през една цепка и после тя застана пред него. Александър протегна ръце. Сключи ги около талията ù, разкрачи краката си и я придърпа между тях. Зарови лице в корема ù, вдиша аромата и топлината ù. Изабел вдигна ръка върху главата му. В първия момент го помилва, но после го хвана за косата. Издърпа главата му назад, за да могат да се гледат право в очите.
– От сега нататък няма да правиш нищо, което не съм ти казала. Нито с ръцете, нито с краката, нищо.
Той мигна изненадано.
Изабел го дръпна за косата и той застана по-изправен на стола.
– Ще ти дам парола – продължи тя.
– Не ми трябва.
Тя го дръпна още малко и той едва сдържа естествения импулс да я отблъсне.
– Ще ти дам парола – повтори тя спокойно. – Твоята сигурност е моя отговорност, пък и нямаш представа какво ще ти се случи днес. Ако кажеш „злато“, ще спра веднага. Ясно?
– Е, добре – промърмори той.
– Ще можеш ли да ми се подчиняваш, как мислиш? Каквото и да ти наредя?
Той срещна очите ù, трудно му беше да ù отговори. „Дефинирай подчиняваш“ – това му се искаше да ù каже.
– Отговаряй с „Да, Изабел“ – заповяда тя.
– Да.
По дяволите, не му беше хрумвало, че ще му бъде толкова трудно!
Хватката ù около косата му се стегна предупредително.
– Да, Изабел – каза той бързо.
Тя се усмихна, бавна, доволна усмивка, и го пусна.
– Добро момче.
– Да му се не види, Изабел! – изсъска той и заглади косата си, която току-що беше здравата оскубана. Наистина ненавиждаше тази фраза.
Тя наклони глава:
– Кой командва?
Челюстите му се сключиха. Идваше му да стане и да си отиде. Не беше дошъл тук, за да го унижават, не беше осъзнал какво означава да е в подчинена позиция. Кой знае какво можеше да иска от него.
– Алекс?
– Ти командваш – изръмжа той.
Тя пак му поднесе чашата.
– Пий.
Подчини се. Пресуши я. Беше дошъл на празен стомах и алкохолът го удари право в главата.
Пак стоеше пред него. Роклята се плъзгаше провокативно по формите ù и той за малко пак да се протегне към нея. Ставаше съвсем автоматично.
– Сложи си ръцете зад облегалката – нареди тя.
Той се поколеба, но после сърдито се подчини.
Тя го възнагради с усмивка. След това вдигна роклята над бедрата си, разтвори красивите си крака и го яхна. Прокара благоуханните си ръце по лицето му и го целуна страстно. Той се извиваше под целувката ù, а тя се притискаше в голите му гърди. После прекъсна целувката, хвана главата му с две ръце и зарови лицето му в дълбокото деколте на роклята. Той жадно целуваше и ближеше докъдето стигаше, искаше да използва ръцете си, но послушно ги държеше зад гърба си.
Когато Изабел стана от коленете му, той дишаше толкова тежко, че започваше да му се вие свят. Алкохол, тестостерон и въглероден диоксид във вряща супа в кръвта му.
– Боже, Изабел, дай ми да…
– Не още – прошепна тя.
Тънкият плат на роклята беше влажен там, където я беше целувал. Тя прокара ръка по гърдата си, издърпа плата така, че се изпъна върху щедрите ù извивки. Той се взираше и му се струваше, че е готов да направи какво ли не, за да я върне върху коленете си.