– Боже Господи! – проговори той най-сетне и тя усети по гласа му, че е дошъл на себе си. – Не знам какво да кажа. Беше… Напрягащо. Напълно различно от всичко, което съм изпитвал. – Той я погледна. – А ти беше като някакъв мокър сън.
– По едно време ми се стори малко ядосан – каза тя и затърси по лицето му някакъв знак за съжаление, че се е съгласил. Но той изглеждаше напълно спокоен.
– Така беше. И същевременно не. Извинявай, в главата ми е пълна каша.
– Не бях осъзнала колко е трудно да доминираш – каза Изабел, докато пръстите ù си играеха с косата му. – На моменти нямах представа какво да правя.
– На мен ми се стори, че имаш пълен контрол.
Гласът му вече беше напълно овладян и той се изтегна по гръб до нея. Тя се облегна на ръката, която ù подаде.
– Беше суперпоучително – продължи той след малко. – Оказа се много по-трудно да си в подчинената роля, отколкото си мислех.
Размърда се и изстена.
– Боли ли?
– Права беше, наистина си силна – засмя се той. – След това боли дори повече.
– Защото ендорфините напускат тялото. Единствената им функция е да маскират болката, спомагат да е приятно. Но когато напуснат тялото, болката се връща с пълна сила.
Изабел поруменя леко, не знаеше защо.
Александър я погледна, целуна я по челото.
– А ти как се чувстваш? Разкажи ми как беше за теб. Трудно ли беше? Забавно? Знаеш ли колко секси изглеждаше?
– Хубаво ми е. Но малко странно. Сякаш съм се разголила.
– Питам се кога ще започнеш да ми вярваш.
Тук обаче Александър грешеше, тя му вярваше, поне що се отнася до секса. Повече, отколкото беше вярвала на когото и да било. Беше приятно. И плашещо.
Той я погали по ръката, целуна я нежно, мълвеше колко е мека и нежна, и секси, и идеална, всичко, което тя имаше нужда да чуе. Тази нежност… Той беше невероятен любовник, никога не се бе съмнявала. Но беше и добър човек в толкова много отношения. Ставаше ù все по-трудно и по-трудно да помни колко са различни двамата и колко противоположни са каузите им.
Затвори очи, искаше да съществува единствено тук и сега.
Негов ред беше да я милва по косата.
– Хубаво е – промълви тя.
– Да, харесва ти да те галят по косата. Разкажи ми нещо за себе си, което не знам. Нещо, което никой не знае.
Дишаше върху кожата му, усещаше пръстите му в косите си, умели, нежни, и думите дойдоха от само себе си:
– Понякога така ми писва от работата на терен, че ми се иска просто да легна и да умра.
Тя замълча, смаяна. Не беше съзнавала, че се чувства така. Думите просто излязоха от устата ù, без да ги е мислила.
– Сериозно ли? – Гласът му издаваше любопитство. – Мислех, че си създадена за това. И всички използват думата „легендарна“ поне по веднъж, когато говорят за теб. Защо се чувстваш така?
Понякога я спохождаха – ако трябваше да бъде супер-суперчестна – моментни мисли, които бързо потискаше.
Може би има нещо друго за мен.
Целия си живот бе подчинила на чуждите нужди. Нямаше семейство, нищо, което да я задържа у дома, дори постоянна работа. Намираше някакво достойнство в това – да може да замине по всяко време, винаги беше смятала, че това иска от живота. Но дали всъщност не го беше правила заради себе си? Дори не смееше да си го помисли.
– Веднъж ме плениха – каза бавно, поглади с пръст златната му халка, подуши кожата му.
Възможно ли е да се пристрастиш към нечий аромат? Вкус? А какво става, ако се пристрастиш, а после се наложи да се откажеш? Дали животът щеше да загуби цвят и смисъл? Или щеше да свърши?
Александър се вторачи в нея:
– Не си ми го казвала. Кога? Къде?
– Миналата есен. В Либерия. Стана толкова бързо. Изпаднах в паника, всичко обърках. Бях толкова ужасена, никога не съм си мислела, че е възможно. Заловиха ме на една пътна блокада и ме завлякоха нанякъде.
– Но нали не са те…
Александър млъкна, но тя разбра какво има предвид. Всички винаги се питаха същото.
– Изнасилили? Не. Пуснаха ме веднага щом разбраха, че съм лекар. Нямаха интерес към мен. Там цареше хаос, безброй воюващи групировки, беше грешка.
Но часовете, през които беше седяла с насочен към лицето автомат, бяха наистина много страшни. Тя потръпна несъзнателно. Александър я стисна по-силно и Изабел се облегна на него, позволи си да бъде малка и нуждаеща се от закрила.
– Но защо не каза нищо? Не може да не ти се е отразило.
– Никога не говоря за това. Само Лейла знае. Затова държеше да ме прати на онзи курс за безопасност. Странното е, че сега, като ме евакуираха от Чад, спомените пак нахлуха. Не знам, може би не съм за тази работа.