Да, така и не беше казал на Наталия, че всъщност работи. Защо? Ставаше му все по-трудно да види логиката в това си решение. Бяха толкова близки, би било естествено да ù довери тайната си. А и тя беше умна, със сигурност можеше да му даде добри идеи. Но преди време той беше започнал да се дистанцира и след това беше най-лесно просто да продължи така. Може би все пак трябваше да говори с нея? Да ù разкаже какво е изградил в Ню Йорк. Беше дълбоко егоистично да я държи настрана. И какво толкова, ако тя изпиташе такава гордост, че кажеше на майка им и после всички научеха, че той вече не се крие зад никого. Нямаше нищо против да изгуби репутацията си на плейбой и нехранимайко. Какво толкова? Нима не бе достатъчно силен да носи очаквания на плещите си? Той прогони вълната от паника, когато думи като „отговорност“ и „сериозност“ затанцуваха пред очите му.
– Сигурно ще остана цяло лято – отговори той накрая.
Все още не можеше дори да си помисли да замине за Ню Йорк. Искаше да бъде там, където е Изабел, беше просто. Макар да не говореха за бъдещето, поне не за общо такова. Той отвори менюто, престори се, че го чете, но дори не го виждаше. Вчера беше толкова хубаво. Пръстите му още ухаеха на Изабел, той още усещаше чувството да се движи вътре в нея. Виждаше лицето ù навсякъде. Но дали не прибързваха? Дали той не се замесваше в нещо твърде сложно? И какво искаше Изабел от него? Нима жена като нея би могла да приема мъж като него сериозно? За дълго? Дали изобщо той ставаше за нещо повече от секс?
– Ето я мама – прекъсна размислите му Наталия и помаха. – Моля те – прошепна му.
Александър въздъхна, но доби възможно най-любезна физиономия. Подозираше, че този обяд е част от кампанията на Наталия да го сближи с Ебба, и той щеше да се постарае да сдържа враждебността си, доколкото е възможно.
Майка им вървеше към тях, заобикаляше елегантно столовете в помещението, облечена в пастелни цветове, слаба и хладна. Като малък Александър смяташе майка си за най-красива на света. Днес виждаше само студенината и самомнението, които красотата не успяваше да скрие. И се радваше, че тя вече не е достатъчно важен човек в живота му, за да може да го нарани.
Това не разбираха хората, когато говореха за близостта и интимността като за нещо желано. Само когато те е грижа, може да бъдеш наранен. Само ако обичаш, изоставянето може да те съсипе напълно.
Той се изправи, кимна леко на майка си и после ù държа стола, без да предложи прегръдка или целувка по бузата, или дори ръкостискане. Да, щеше да се насили заради Нат, но всичко си имаше граници.
– Благодаря.
Ебба седна, без да коментира липсата му на сърдечност, сякаш държеше да не му разваля настроението. Е, това беше нещо ново.
– Май не съм идвала тук досега – отбеляза тя.
– Не, предполагам, че обикновено не стъпваш в тази част на града.
Наталия го изгледа укорително. Ебба само се усмихна и разстла салфетката в скута си. Като че ли беше направила нещо с лицето си. Беше по-гладко от обикновено, нито една бръчица, въпреки че вече наближаваше шейсетте.
– Не съм чак толкова неосведомена, колкото си мислиш – подхвърли тя дружелюбно.
– Но мамо, дори аз съм била във „Фотографиска“.
– Както и да е, изглежда приятно и се радвам, че Наталия го предложи. Винаги съм обичала да пробвам нови неща.
Той се зачуди дали е чул правилно.
– И се радвам, че тримата се събрахме.
– Питър беше зает – каза Наталия бързо.
Слава богу, поне това! Александър не знаеше дали би изтърпял обяд едновременно и с брат си, и с майка си, без да се пръсне. Питър изобщо поддържаше ли контакт с майка им, или това беше някоя от фантазиите на Наталия? Той погледна с крайчеца на окото сестра си и майка си, които тихо обсъждаха какво да поръчат. Трябваше да признае, че щеше да е малко странно, ако Питър беше в хладни отношения с цялото семейство. Едно беше той самият да не търпи брат си, но чак майка му да се отдръпне от него, би било безсърдечно дори за нея.
– Чух, че общуваш с дъщерята на Бланш Сьоренсен – каза Ебба, докато сервитьорът поставяше вода и хляб на масата.
Александър изгледа сестра си кръвнишки.
Наталия обаче поклати глава и той прочете по устните ù: „Дума не съм казала.“
– Срещали сме се няколко пъти.
– Симпатична ли е?
– Престани, мамо – каза той остро.
– Просто водя разговор, забранено ли е?
– Да, когато е за неща, които не те засягат.
Ебба примигна и той видя очите ù да се навлажняват.
– Не разбирам защо вечно си ми толкова сърдит – пророни тя и Александър усети, че наистина го мисли, че Ебба наистина не разбира.