Може би е казал истината. Може би не. Може би винаги лъже. Точно това беше големият проблем с мъже като Александър – човек никога не знае. Точно това можеше да очаква при евентуална връзка с него, осъзна тя, докато безнадеждността прииждаше от всички страни. Съмнение. Безпокойство. Несигурност. Това постепенно щеше да я подлуди, сигурна беше.
Всъщност нямаше от какво да се изненадва.
Той беше такъв. До дън душа.
Играч.
Може и да имаше чувства… или да се преструва, че ги има. Да споделя неща за себе си. Да бъде честен и откровен. Но безспорният факт оставаше – Александър бе мъж, който знаеше точно как да даде на жените онова, което искат. Дори ù го беше разказал. Как са го обучили. Тя се възбуждаше от искреността, затова той ù я даде. И тя падна в капана. До такава степен, че я бе накарал да забрави какво е важно за нея и да започне да поставя под въпрос неща, които винаги е приемала за очевидни.
Беше се хванала, беше приела всичко. Докато все повече хлътваше по него, той може би я виждаше просто като поредното завоевание. Тя би трябвало поне да обмисли тази възможност. Че е една от многото жени около Александър де ла Грип. Че не е толкова специална, та той да престане междувременно да се среща и с други. Сигурно в неговия свят дори не се смяташе за странно. Това, че за нея чувството беше все едно ще се пръсне отвътре, не променяше нищо.
Телефонът ù бипна.
Да се видим довечера? Аз ще сготвя. И не само.
Изабел прочете есемеса с празен поглед. Колко бързо се случи! Цялото щастие, цялата радост изчезнаха, заменени от студ, който се разнасяше в гърдите ù.
Не би трябвало да бъде потресена, нито натъжена. Не би трябвало да се чувства сякаш умира.
Тя дълго гледа дисплея.
Написа отговор:
Не днес.
Продължи да се взира. Обмисляше дали да добави нещо. Но какво имаше повече за казване? Изпрати го.
Отговорът дойде, но дори нямаше сили да го прочете. Изключи звука на телефона и се върна към работата.
Когато всичко друго се срутваше около нея, ù оставаше работата. Макар че не беше сигурна дали това е благословия, или проклятие.
54
Два дни след фиаското в дома на Джина и семейството ù животът на Питър беше от мрачен по-мрачен.
Не се бяха чували след катастрофата.
Това беше краят.
Ако имаше такива наклонности, вероятно щеше да се напие до смърт, помисли си той, загледан в хората, които вървяха покрай него на „Нормалмсторг“. Часът беше пет и всички се прибираха по домовете си. При семействата си, приятелите, вземаха децата си от детската градина, представи си той. Минаваха финансисти, мъже и жени, един-двама известни борсови брокери и един шеф на банка бързаха по паважа. Той видя една новоназначена пиар консултантка и двама автори на речи. Подтичваха, бързаха нанякъде. Този свят винаги бързаше. Амбициозни млади дарования следваха елита по петите денонощно. След някоя и друга година половината от тези хора щяха да са изпаднали, докато другата половина ще се е изкачила по стълбицата.
Знаеше, че трябва да стане и да се прибере у дома, но нямаше сили. Самата мисъл да се надигне и да тръгне пеш към вкъщи, към празния апартамент, беше непоносима. От него беше останала само празна обвивка. Жалка мъртва обвивка. И му оставаше да се грижи само за себе си.
Купуването на футболните принадлежности за Амир беше безумен импулс.
Той разтърка лице, срамуваше се.
Александър беше пияницата в семейството. Наталия беше чувствителният финансов гений. Той самият беше човекът с чувство за дълг. Онзи, който не правеше нищо прибързано, онзи, който следваше правилата. Редките пъти, в които не беше следвал правилата, завършиха с катастрофа. Като онова, което направи завчера. Беше си тръгнал по-рано от офиса, беше напълнил цялата кола с покупки и след това беше потеглил към предградието, изпълнен с радост.
И в началото мина толкова добре.
Чак докато Джина се прибра.
Той можеше да я разбере, помисли си засрамено. Беше постъпил глупаво и необмислено. Трябваше първо да я пита и да се поинтересува според нея от какво има нужда Амир. Никога не го е бивало в приказките, но пък знаеше колко важен е Амир за нея. Затова реши да направи това заради Джина. За да се опита да покаже чувствата си.
Да му се не види, как може да е толкова глупав!
Всичко се обърка и той я изгуби – един от малкото хора, на които държеше ужасно много.
Бавно примигна срещу слънцето. Би трябвало да го затопли, минувачите бяха по къси ръкави, но сякаш неговата кожа беше покрита с лед, чак до костите. Знаеше, че не просто „държи“ на Джина. Беше нещо много повече.