Питър вдигна поглед и безцелно го плъзна по оживения площад. „Още пет минути, после трябваше да се стегне“, реши той уморено. Продължи да наблюдава площада и когато множеството за миг се разреди, той внезапно забеляза Александър да върви по „Хамнгатан“. Питър присви очи към брат си, неговия безотговорен, популярен, бляскав малък брат, който се движеше, висок, снажен и добре облечен, сред таксита, автобуси и стресирани столичани. И както винаги изглеждаше като излязъл от реклама за афтършейв. Питър усети перверзно удоволствие от това, че е незабележим, че може да наблюдава брат си скришом, но, разбира се, това не продължи дълго. Точно преди да отмине, Александър го видя. Забави крачка и като че ли се поколеба, сякаш искаше да се престори, че не е забелязал Питър, но след това се завъртя към пейката.
– Какво си се нацупил така? – поздрави го той.
– Не съм нацупен. Ти какво правиш тук?
Александър кимна към „Смоландсгатан“.
– Фирмата ми е ей там. Тръгнал съм натам. Идвам от къщи – добави той.
Вярно, брат му вече имаше апартамент в Стокхолм.
Александър се вгледа в него.
– Какво има? Изглеждаш отвратително.
– Мерси.
Александър седна до него на пейката.
Питър въздъхна. Последното, което искаше в момента, беше компания.
Мълчаха. Гледаха хората.
Александър кръстоса крака.
– Наталия се тревожи за теб. Един господ знае защо, но това е истината. Не можеш ли да ù се обадиш?
Питър не можа да се въздържи да не изсумти.
– Точно на теб не ти отива да даваш такива съвети.
– Не беше съвет. Беше заръка. Все пак можеш да се покажеш достатъчно възпитан да ù се обадиш.
– Знам, че не ти дреме за мен. Няма защо да се преструваш, че те е грижа.
– Ни най-малко не се преструвам, че ме е грижа. Определено не ми дреме за теб. Но Наталия се вълнува, а аз харесвам Наталия. Обади ù се.
Пак замълчаха.
– Вчера се видях с мама – продължи Александър.
– А, да обядът. Не можах да дойда.
Не беше събрал смелост да се срещне с тях. Едва намери сили да стане от леглото.
– Защо? Станало ли е нещо?
– Нали не ти пукаше за мен?
Александър поглади перфектно оформената си небрежно елегантна прическа и после облегна ръка на гърба на пейката. През петте минути, откакто седеше тук, поне четири жени се бяха обърнали да го погледнат.
– Не е ли уморително?
Питър си спомни всеки път, когато Александър с перфектния си външен вид, усмивката си и обезоръжаващия си чар се беше появил и незабавно бе привлякъл цялото внимание. По колко момичета си беше падал самият той, преди Александър да ги съблазни? Никой не можеше да се мери с брат му, най-малко пък той, един депресиран разведен загубеняк.
– Кое?
– Нищо, няма значение.
– Между другото, какво става между теб и Джина?
– Защо питаш?
– Просто се чудя. Видях, че говориш с нея на кръщенето и после на сватбата.
– Нищо няма между нас.
Вече не.
– Но не си хлътнал? – Гласът на Александър беше рязък.
– Какво?
– Разбра ме.
– Не, не разбрах – отвърна той, макар че много добре беше чул. – Може би трябва да ми разясниш?
– По дяволите, Питър. Не разбирам как си могъл. Как се търпиш?
Питър затвори очи. Значи беше време. Двамата с Александър не бяха говорили за изнасилването, нито веднъж. От всичко, станало от миналото лято насам, това бе от нещата, които го глождеха най-силно. Че Александър знае, че Александър го мрази заради това, но никога не казва нищо.
– И аз не знам. Може би ще мога да го обясня по някакъв начин, но не и да го извиня. Съжалявам по начин, който едва ли можеш да си представиш. Съжалявам всеки божи ден оттогава насам. Не можеш да ми кажеш нищо, което вече да не съм си казал сам. Не можеш да ме укориш с нищо, с което вече да не съм се укорил хиляда пъти.
– Но как? Защо? Как си могъл?
– Не знам.
Как можеше да обясни на Александър, след като той самият още не разбираше? Харесваше Каролина. Често си приказваха. Тя беше мила с него и той чувстваше привличане към нея по сравнително невинен начин. Но онази вечер излезе от релси. Беше подложен на огромно напрежение от страна на групичката си и се поддаде.
– Нямам извинение. Бяхме пили, насъсквахме се един друг. Едното доведе до другото и накрая, след като го извършихме, беше твърде късно да върнем времето назад.
Бяха го повлекли със себе си, беше прекалено голям страхливец, за да откаже. Той не търсеше извинение, не прехвърляше отговорността върху друг, но се опитваше да разбере неразбираемото.
– Минаха двайсет години. С Каролина го обсъдихме. Тя ми е простила и е продължила напред. Гласувах срещу татко заради брат ù. Не знам какво повече мога да направя. Кога, мислиш, ще съм изкупил вината си?