– Не знам.
Питър знаеше, че се е променил от миналото лято, че сега е различен. И въпреки това го гледаха като човека, който беше преди. Чувството бе вцепеняващо. Беше се опитал да стане по-добър, беше се постарал, но никой не го виждаше. За тях беше боклук.
– Разбирам, че се чувстваш… предаден?
Александър поклати глава.
– Предаден. Излъган. Шокиран. Погнусен. Избери си. И че мама и татко са знаели… Отвратително е. Схващаш ли как е белязало цялото ни семейство през всичките тези години?
– Да. Нали знаеш, че мислех Каролина за мъртва? Половината си живот изживях с мисълта, че съм убил това момиче. Не казвам, че съм изкупил стореното, но не пожелавам и на най-големия си враг да изпита това чувство.
Александър се усмихна иронично:
– Дори на мен, искаш да кажеш?
– Ти не си ми враг, Алекс. Ти си ми брат. Предадох те, знам. Но…
Гласът му потрепера. Искаше да каже, че обича Алекс, но в неговото семейство никога не си казваха такива неща. Никой никога не го беше казвал на него и той не го беше казвал на никого, дори на бившата си съпруга.
Челюстта на Александър се раздвижи.
– Поддържаш ли някакъв контакт с татко? – попита той накрая.
Питър поклати глава.
– Татко вече не ми говори. Не ми пука.
– А мама?
– Чуваме се от време на време. Знаеш колко е лоялна към татко, но ми се струва, че започва да губи търпение към него. Тя остарява, може би иска да промени приоритетите си.
– Добра е с Моли – обади се Александър.
Питър изви устни.
– Да, кой би повярвал?
– Мислех, че харесваш мама.
– Ако щеш, вярвай, но наистина я харесвам. Наясно съм колко е студена, колко лоши страни има. Но тя ми е майка и аз нямам право да я съдя.
– Поддържаш ли някаква връзка с Луиз?
Питър поклати глава.
– Липсва ли ти?
Питър се замисли.
– Никак. Не е ли ужасно?
– Не, Луиз не беше добър човек. Дори ти не заслужаваше да се ожениш за нея.
– Благодаря. Май.
Това се очертаваше най-дългият им разговор от много, много години. Беше завиждал на Александър дълго време, всъщност през целия си живот. Чувството беше ужасно… завистта… разяждаща. И толкова срамна. „Но вече я нямаше“, осъзна Питър. Беше изчезнала, когато срещна Джина.
– Проклятие! Още не мога да повярвам, че си изнасилил момиче. Иде ми да те пребия.
– На мен ми иде да се пребия, тъй че те разбирам. Искаш ли? Ще ти стане ли по-добре?
Александър въздъхна:
– Не.
Той извади телефона си, погледна го с леко разтревожен вид, сякаш чакаше нещо, което така и не идваше.
– Всичко наред ли е?
– Да, защо питаш?
– Постоянно си гледаш телефона.
– Извинявай. Чакам съобщение. Няма значение.
– Александър?
– Да?
Питър искаше да каже, че никога, в целия си живот, не би наранил жена отново. Че по-скоро би умрял, отколкото да вдигне ръка срещу някоя, но бе прекъснат от:
– Питър?
И целият свят застина.
Джина.
– Здравей! – поздрави тя и всички косми по тялото на Питър настръхнаха.
Той се изправи, без да я изпуска от поглед и за милисекунда.
Джина. Джина. Джина.
– Охо, здравей! – обади се Александър усмихнат и също стана. – Как си? Какво правиш тук?
– Работя тук – кимна тя към службата на Питър, без да поглежда Александър.
Виждаше само Питър.
– Или по-точно работех. Само замествах. Дошла съм да си събера нещата.
Гласът ù беше задъхан, явно ù беше трудно да се съсредоточи върху думите.
Питър я гледаше.
Тя гледаше Питър.
Александър каза нещо, но Питър не го чу. Взираше се в Джина, сякаш се мъчеше да запамети чертите ù. За последен път ли я виждаше? Дали го мразеше? Дали той можеше да направи нещо, каквото и да е?
– Ще се качваш ли в офиса? – попита тя тихо.
– Не. Бях си тръгнал. Но поседнах на пейката.
– Днес не си ли с колата?
Той поклати глава. Дори не беше събрал сили да се преструва, че ще ходи някъде след работа.
– Добре ли си? – попита тя.
– Не, мисля, че не съм – отвърна той.
– Изглежда ужасно – намеси се Александър.
– Но сега съм по-добре, след като ти си тук – каза Питър, без да обръща внимание на брат си.
Сърцето му така биеше, че едва си поемаше дъх.
Джина прехапа долната си устна. Хвърли поглед към Александър.
Питър също хвърли поглед към Александър.
А той ги гледаше с подозрение.
– Защо ми се струва, че искате да се махна?
– Не беше ли тръгнал към фирмата? – изговориха устните на Питър. „Върви си“, казваха очите му.
Александър поклати глава.
– Ти съгласна ли си, Джина?
– Какво? – сепна се тя, докато погледът ù се плъзгаше по лицето на Питър.