– Как?
– Прилича на теле, изведено на паша за пръв път в живота си, и затова не може да повярва, че е истина. А аз се чувствам отговорна, понеже я насърчих в началото.
Александър не знаеше какво да отговори.
Лейла се наведе през масата. Погледна го сурово.
– Ако само се забавляваш с нея, предлагам да обмислиш внимателно какви ги вършиш.
– Не мисля, че това те засяга.
Тя пак пусна онази злобна усмивка:
– И аз така смятам. Затова не ме питай дали Изабел е казвала нещо. Говори с нея.
Александър кимна хладно. Сметката пристигна и той плати мълчаливо. Станаха и той ù помогна с наметката, преди да излязат на улицата. Лейла извади пуретите си, запали една и вдиша дима.
– Ще се обадя за парите – обеща Александър.
Тя издиша дима.
– Благодаря за обяда!
*
„Когато се свързаха в скайп, Идрис изглеждаше ужасно изтощен“, помисли си Изабел разтревожено.
– Как е настинката? – попита го тя.
– Няма страшно – отговорът беше точно какъвто очакваше.
Няма лекар, който да се признае за болен, ако не е на прага на смъртта.
Картината насичаше и тя чакаше, докато времето, сателитите или просто обичайните проблеми се оправеха.
– При теб как е? – попита той, когато звукът и картината благоволиха да заработят.
– Само лека умора от пътуването – излъга Изабел.
Знаеше, че тя също изглежда изтощена. Не можеше да спи и понеже не искаше да става от онези лекари, които сами си изписват сънотворни при първия проблем, се принуждаваше да лежи будна. Мислеше. Плачеше.
– Как е Мариус? – попита.
Идрис поклати глава:
– Не искам да казвам нищо. Не знам къде е. Но ти знаеш как е. Понякога изчезва.
Да, тя знаеше как момчето се бори да оцелее. Може да е отишло чак до Нджамена. Може да е умряло. Сърцето ù се сви.
– Ще стане малко по-леко, като пристигне новият лекар. Само че има някакви проблеми с визата.
– Дано. Пази се – заръча му тя с надеждата поне нощта да е лека за Идрис.
И Мариус да е в безопасност, където и да се намира.
Сбогуваха се и угризенията на съвестта заплашиха да я надвият.
Какви ги вършеше? Как можеше да фантазира за живот с нехранимайко като Александър, когато има толкова по-важни неща от това да си нечие вълнуващо сексзавоевание. Би трябвало да се засрами. И се срамуваше.
Телефонът звънна и тя вдигна.
– Здравей!
Беше Лейла. Изабел сбърчи чело, опита се да си спомни кой ден е. Петък.
– Да не съм пропуснала някакво събрание?
– Не. Просто проверявам дали си добре.
– Че защо?
– Днес се видях с Александър де ла Грип. Обядвахме заедно.
Мамка му, само като чуеше името му, я заболяваше.
– Какво искаше? – попита тя и се помъчи да улучи правилната интонация, но изпита ужасното чувство, че се е провалила тотално.
– Да влее още пари в „Медпакс“. Но първо искам да се посъветвам с теб дали е разумно.
– Сигурно. Защо да не е?
– Защото между вас двамата има нещо. И защото става дума за много пари.
– Колко?
– Един милион.
– Ясно.
Тя чу как Лейла въздъхва тежко. Да, днес имаха много причини за въздишане.
– Изабел, знам, че ти казах да се забавляваш. Съжалявам, ако съветът се е оказал лош.
Тя едва не се усмихна. Надали на Лейла ù е било лесно да признае нещо такова.
– Нищо не е станало. Или по-скоро вече приключи. Той не е за мен. И нямам нищо против да даде пари на „Медпакс“. Освен ако не очаква нещо в замяна?
– Не.
Изабел искаше да я разпита. Дали са говорили за нея. В какво настроение е бил Александър. Дали е толкова нещастен като нея. Но, естествено, си замълча. Имаше си граници колко жалка може да се покаже.
– Благодаря, че се обади – каза само.
Веднага щом затвориха, телефонът звънна.
Като някаква проклета телефонна централа.
Тя погледна дисплея, дори не искаше да признае пред себе си, че сърцето ù заби по-бързо при мисълта, че Александър може би още не се е отказал.
Мама.
Супер!
– Здравей, мамо! – обади се тя и се изтегна на дивана.
Погледна вазата с цветята, които ù беше подарил. Имаха вид, че ще останат свежи в продължение на седмици.
– Как си?
Бланш поде поредния монолог за хора, които я дразнят, статии, които трябва да напише, и неща, за които се нуждае от помощ. Изабел затвори очи. Това беше като саундтрак на собствения ù окаян живот.
– Мамо, нямам сили да идвам при теб през уикенда.
Едва намираше сили да се вдигне от дивана.
– Какви са тези глупости пък сега? Да не си болна?
– Не, но…
– Не може да стоиш бездейно. Намери ли си нова работа? Знаеш, че според мен трябва да започнеш докторантурата веднага. На твоята възраст аз…