– Мамо, моля те. Малко съм потисната. Тъкмо…
– Потисната ли? От какво ще си потисната? Млада си, здрава, не разбирам какво пак те е прихванало. И как се изниза от Чад! Честно казано, леко съм разочарована от теб. Ако ще я караш така, накрая нищо няма да излезе от теб.
Изабел разтърка очи и вложи всичките си усилия да не изстене на висок глас.
– Не съм се изнизала. Избухна война.
– Преувеличаваш.
Нямаше сили, просто нямаше.
– Аз съм ти дъщеря. Защо винаги се държиш така злобно?
Дълго обидено мълчание.
– Пак аз излязох лошата. Само защото те обичам. Никой няма да те обича повече от майка ти. Но ще трябва да се примиря, както с всичко останало. Извинявай, че те обезпокоих.
– Просто не разбирам защо трябва да критикуваш всяко мое действие – каза Изабел.
– Не може да се говори с теб, като изпаднеш в това настроение.
– В такъв случай по-добре да затворим.
Не знаеше откъде дойде тази смелост.
– Изабел! Какво ти става?
– Не е в мен вината. Ти си тази, която опява непрекъснато. Нямаш представа какво беше в Чад. Какво преживях. Само ми звъниш и се оплакваш, и ме занимаваш със себе си.
– Ами извинявай, че имам мнение, че дишам. Не разбирам как може да си толкова докачлива, днес никак не е приятно да се говори с теб.
Мълчание. Тя събираше сили за атака, Изабел го усещаше.
– Нищо чудно, че няма мъж в живота ти.
Наистина ли го каза?
Изабел замига бързо. Сълзите напираха, усети така познатото безсилие. Нямаше никакво значение какво казва или прави. Никога не беше достатъчно. През целия си живот се беше стремила да държи майка си в добро настроение и във всеки друг ден би помолила за извинение, би насочила разговора към безопасна тема, би задушила всяка нужда да отстои позициите си. Ала вместо това се случи нещо, което никога не се беше случвало преди.
Писна ù.
Стига толкова.
– В такъв случай, мамо, можеш да вървиш на майната си – изсъска тя и затвори.
Жалко че нямаше как да тресне слушалката. Остави мобилния с дисплея надолу. Взе една възглавница, притисна я върху лицето си и изкрещя с всичка сила. Крещя, докато я заболя, докато остана без дъх, докато прегракна, после вдигна възглавницата, пое си въздух и се приготви да покрещи още малко.
Спря се с възглавницата във въздуха. Някой чукаше на вратата. Надигна се.
На нейната врата никога не се чукаше.
Никой не знаеше кода за входа.
Никой освен Александър.
– Отвори, Изабел, чувам те как крещиш.
Тя се изправи неохотно от дивана, докато той продължаваше да тропа.
– Изабел!
– Да, да, идвам – промърмори тя.
Мина покрай огледалото в коридора, видя колко ужасно изглежда, но реши, че не ù пука. Отключи, дръпна веригата и рязко отвори вратата.
– Може ли да вляза?
О, mon dieu, толкова беше хубав, че я заслепяваше! Тя поклати глава, но накрая все пак се дръпна и го пусна да влезе.
– Не отговаряш на съобщенията ми – каза той, след като затвори след него. – Не заслужавам ли поне обяснение? Какво е станало?
Александър плъзна поглед по Изабел. Изпита такова облекчение, че тя е жива и здрава, че за малко и той да изкрещи. Когато почука за първи път, не се чуваше нищо и си помисли, че тя не си е вкъщи. След това обаче долови някакви приглушени звуци и когато тя продължи да не отговаря на тропането му, взе сериозно да обмисля дали да не разбие вратата. Тя обаче изглеждаше както винаги. Малко по-бледа, с разрошена коса, пусната свободно по лицето и раменете, но иначе си беше същата. Апартаментът също беше непроменен. Спретнат и почистен, поне на повърхността, точно както собственичката си, но пълен със скрити тайни.
Изабел стоеше със скръстени ръце и излъчваше хладина във възможно най-висока степен. Очите ù изглеждаха тъмни. Тъмносиви като мрачен ноемврийски ден. Той искаше единствено да я прегърне, да помирише косата и шията ù и да ù каже, че всичко е наред, че каквото и да се е объркало, той ще го поправи.
– Не разбирам какво става – започна, докато вървеше след нея към дневната.
Всичко беше идеално, когато той си тръгна от апартамента на Евгений. Боже, как е възможно да са минали вече две денонощия?
– Толкова съм ти сърдита – изсъска тя, без да го покани да седне.
Останаха прави насред стаята.
– Да, това го схванах. Но защо? Какво съм направил?
Вгледа се в лицето ù в търсене на някакво разяснение.
– Какво прави, когато беше в Ню Йорк последния път?
– Какво искаш да кажеш? – озадачи се той.
– Извинявай, ако не съм се изразила ясно. С колко жени спа там? Колко други момичета чукаш, докато сме заедно?