Не беше чувал този глас досега. Нисък, напълно беззвучен, все едно обсъжда сух хляб или таблици в ексел, не изневери и пълната ù липса на доверие към него.
– С николко – отвърна той. – За какъв ме смяташ, по дяволите?
– Наистина ли искаш да знаеш?
– Вече ти казах, че не съм спал с Корнелия. Не ми ли вярваш? Изабел, какво става? Това е пълна лудост.
Тя поклати глава, отстъпи крачка назад, заговори сякаш сама на себе си.
– Постоянно чувам такива истории. Как суперумни жени се оставят да бъдат подмамени. Човек не може – или може би не иска – да повярва, че е възможно, че някой би си играл с него по този начин. Иска да вярва на хората. Но да си говорим честно. Наистина ли си въобразяваше, че няма да науча? Има дори снимков материал.
– Не е зле да ми кажеш за какво говориш. Кълна се, че…
– Моля те, недей. Мразя да ми се кълнат в честта си и в съвестта си или в живота на децата си. Не означава нищо. Видях снимка с теб и две момичета в нощен клуб в Ню Йорк. Същия ден, когато ми се обади по скайп.
Той издиша. Поне разбра за какво говорят. Можеше да оправи работата. Нали не беше направил нищо лошо, тя трябваше да го разбере.
– Да, съжалявам. Бях излязъл, бях пиян, но не съм спал с никоя от тях, нищо не сме правили, никога не бих постъпил така. Трябва да ми повярваш.
Тя вдигна рамене. Александър мразеше това движение. Свеждаше го до нещо, което той не искаше да бъде.
– Вярвам ти. Може би. Както за онова другото момиче. Но това няма никакво значение. Непрекъснато ще изникват нови жени. Не мога да търпя да живея с подозрения. Вечно да се притеснявам. Никога да не знам със сигурност.
– Значи ми вярваш, че не съм ти изневерил, но въпреки това не искаш да продължаваме?
– Съжалявам. Мислех, че ще се справя с подобна връзка, но…
Той усети как гневът му се надига. Значи за това ставаше въпрос. Трябваше да се досети.
– Не можеш ли поне да си откровена? – попита той хладно.
– Откровена съм.
– Не, изобщо не си. Кажи ми какво мислиш за връзката ни. Как ни виждаш.
Тя дишаше тежко.
– Става дума просто за секс. Мислех, че нямам нищо против, но явно съм сгрешила.
– Не е просто секс. Държа на теб, Изабел. Много.
Думите засядаха в гърлото му. Беше непоносимо.
– Аз също. Твърде много. Не трябваше да отиваме толкова далеч.
– Но това е просто недоразумение. Можем да го изгладим.
– Чух, че ще даваш още пари на „Медпакс“ – прекъсна го тя и се отдръпна още малко.
– Това пък с какво те обиди?
– Има с какво. За теб „Медпакс“ е просто нещо готино, докато не ти омръзне, да кажем, след две седмици. За мен обаче не свършва, то е най-важното в живота ми. Двамата с теб живеем в съвсем различни светове.
– Наистина не разбирам – каза той с ужасното чувство, че разговорът му се изплъзва.
Макар че не ставаше ли винаги така? В действително важните моменти той беше заменим, ничии чувства не играеха никаква роля.
– Имаш добри страни, Александър, знам го. Но смяташ, че парите ти дават право да вършиш каквото пожелаеш. При мен е друго. Аз не мога да поработя мъничко с хора, на които им е тежко, да разправя на всички колко ме бива и после да отпраша към някой земен рай, за да си почина. Тук става дума за моите ценности. И те са съвсем различни от твоите. Във всяко отношение.
– Значи не става дума за това, че се безпокоиш какво ще кажат хората? Че всъщност това е водещото тук?
– Това пък какво значи, по дяволите?
Александър пристъпи към нея.
– Толкова се боиш някой да не прозре през перфектната ти фасада. Да не открие, че невероятната Изабел Сьоренсен всъщност е съвсем обикновен човек. Имаш недостатъци като всички други, не се опитвай да изкараш мен виновен. Страхуваш се какво ще си помислят хората, ако си заедно с мен, наистина. Страхуваш се, че приятелчетата ти, великите лекари, ще те съдят, ако научат, че си падаш по някакъв си плейбой. Защото в твоя свят човек може да е единствено идеален, не му е позволено да има лоши страни. Само че никой не бива да бъде идеален.
– В такъв случай теб би трябвало да те устройва – отвърна тя.
– И какво значи това, да му се не види?
– Това е извинение, което си повтаряш, та да можеш да продължаваш да се държиш като голямо дете. Знаеш ли колко пъти съм те чувала да казваш, че нещо е било само на шега? Повръща ми се, като го чуя. Аз вземам нещата на сериозно. Ти нищо не вземаш на сериозно. Не мога да допусна това в живота си.
– Ти пък вземаш абсолютно всичко на сериозно – изръмжа той, усети как разговорът го изпълва с безсилна ярост, каквато не бе изпитвал от дълги години.
Той, разбира се, би трябвало да е свикнал да разочарова хората. Само че досега не беше съзнавал напълно колко е важно за него мнението на Изабел, не беше предвидил тази атака.