– Не на последно място себе си. И ми се струва, че използваш чуждото страдание като претекст да се имаш за добра.
Беше грубо от негова страна, знаеше го, но дявол го взел, толкова беше наранен.
– Ами не всички можем да стоим в луксозните си апартаменти в Манхатън и да си гледаме пъпа.
Те се взряха един в друг. „Може би така е по-добре“, помисли си той. Ясно беше, че никога нямаше да може да изпълни очакванията ù за перфектния мъж. Хвърли поглед към спалнята. Вратата беше затворена и му се струваше, че там са се любили двама души, съвсем различни от тях.
– Ами тогава късмет със спасяването на света – процеди той. – Очевидно ти си най-добра от всички. И късмет с това да накараш мамчето да се гордее с теб, нали само за това живееш? Дотук върви отлично.
Последното изречение просто изскочи от устата му. Очите на Изабел проблеснаха, но гласът ù беше спокоен:
– Не че не съм благодарна. Парите ти, разбира се, ще помогнат много.
– Парите ми са достатъчно добри за теб, но аз не съм, така ли да го тълкувам?
Не му беше минавало през ума, че е възможно да се почувства толкова наранен, вярваше, че е неподатлив на такива чувства. Сам се беше убедил, че иска единствено неусложнен летен флирт с Изабел. Кога се беше превърнало в това? Той знаеше, че е длъжен да поправи нещата. Но как? Каквото и да направеше, явно не беше достатъчно за нея. Купуваше кислородни апарати, пиеше по-малко, спаси „Медпакс“. И ù беше верен, мислеше, че се разбира от само себе си, но очевидно нямаше граници колко лошо може да е мнението на Изабел за него.
– Мислех, че го знаеш – мразя изневерите – продължи той.
– Не знам какво да вярвам. Моля те. Ако продължим, ще кажем неща, за които после ще съжаляваме.
Той губеше. Нищо не помагаше. Едва не се засмя. По дяволите, дори беше спрял да яде месо заради нея! Но нищо не я задоволяваше. Всичко това беше като някакво проклето дежавю – недоверието, безнадеждността.
– Изабел, моля те – започна той, съвсем наясно, че е опасно близо до това да се унижи.
– По-добре си върви – каза тя тихо.
Той я погледна, тесните рамене, нежните извивки, погледа, който срещна неговия и беше изпълнен едновременно с болка и убеждение. Може би все пак беше права. Тя беше добър човек, човек, който заслужаваше повече, отколкото той можеше да даде. А и на него му беше омръзнало, писна му да се чувства недостоен.
– Може би си права. Щом искаш, ще си отида.
Тя кимна.
Той дълго остана на място, вгледан в нея. Чакаше нещо да се промени.
Но не стана така и накрая той се обърна и си отиде. Излезе в антрето. Отвори вратата, прекрачи прага и я затвори, затвори вратата към нея и към живота, който дълбоко в себе си винаги беше знаел, че не може да има.
57
След като входната врата се затвори, Изабел дълго стоя, загледана право пред себе си.
Това е най-голямата грешка, която някога съм допускала.
Но вече беше свършено и толкова по-добре. Ако си го повтаряше отново и отново, можеше да стане истина.
Остатъка от петъчния ден тя посвети на изяждането на всичката захар и мазнини, които намери в кухнята си. Докато облизваше лъжицата от яйчения пунш (строго погледнато – само разбити жълтъци със захар, тъй като не беше открила никакъв алкохол вкъщи), си преповтаряше наум всичко, казано от Александър, отново и отново. Беше като изключително лош филм с безсмислен край и несимпатична героиня в главната роля. Направо чуваше гласа на Лейла, която я обвиняваше в глупост.
Защо все съдиш хората, Изабел? Имаш се за по-добра от всички останали.
Тя заспа с неприятното чувство, че при кавгата Александър е бил правият, а тя е сгрешила във всичко.
Съботата започна със сиво време. Нямаше никакво желание да излиза, така че остана вкъщи и почисти. Обичаше да чисти. Да мие, да пуска прахосмукачката, да търка. Да хвърля боклука, да създава ред и чувство, че държи всичко под контрол. Вечерта слезе до магазина, подразни се от всички засмени щастливи хора, купи си сладкиши и кафе на баснословна цена и се сви на дивана, за да мисли за Александър. Колко жива се беше чувствала с него! Не беше вярвала, че може да съществуват по-силни емоции от тези, когато работиш на терен. Чувството, че се възползваш сто процента от живота си. Но така се беше оказало и с него, а тя съсипа всичко. Отново.
Дъвчеше един желиран банан, наслаждаваше се на изкуствения вкус, който знаеше, че би трябвало да намира за отблъскващ, но тайно обичаше. Ако трябваше да бъде честна, а може би беше време за това, беше ù се сторило толкова освобождаващо да допусне някого до себе си. Да сподели, да бъде видяна. А Александър я беше видял. Не си въобразяваше. Въпреки всичко, което толкова необмислено му наговори, тя отдавна знаеше, че той изобщо не е лош човек. Тъкмо обратното.