Една кола ù бипна и тя вдигна очи. Някакъв мъж се подаваше през сваления прозорец.
– Здравейте, докторе! – провикна се шофьорът. – В болницата ли отивате?
Изабел кимна на мъжа, който – както си спомни – се казваше Ахмед и понякога работеше за други хуманитарни организации. Но никога не беше работил за „Медпакс“.
– Няма ли Юго да ме вземе? – попита тя, леко притеснена, че трябва да измине дългия път до болницата с човек, когото не познава.
Когато позвъни в болницата, никой не вдигна, Лейла също нямаше никаква информация.
Ахмед сви рамене в жест, който можеше да значи какво ли не. Юго е болен. Юго е заминал. Юго е мъртъв.
– Можеш ли да ме закараш? – престраши се Изабел, не искаше да губи повече време в Нджамена. – Пет долара?
Той поклати глава:
– Не, мадам, двайсет.
Тя показа десет, свикнала с подобно пазарене.
– Това е всичко – заяви тя и той прие с доволна усмивка, протегна се през седалката и ù отвори вратата.
Изабел заобиколи колата, остави раницата на пода и седна. Погледна телефона си. Покритието ту изчезваше, ту пак се появяваше и тя установи, че есемесът ù до Александър не е бил изпратен, и пак натисна send в момента, в който Ахмед натисна газта. Видя как съобщението заминава, докато бръмченето на колата подплашваше кози и кокошки на всички страни.
Гледаше през прозореца как градът с гъмжилото си от натоварени коли, животни и хора отминава. Доброволци, китайски работници и военни. Деца навсякъде. Просяци по ъглите. И после – червен пейзаж, жени с кошници на главите и още повече деца. Вече беше толкова горещо, че потта се стичаше на струйки. Тя ту пиеше вода, ту гледаше телефона. Получи се нов есемес и тя го прочете с усмивка. Невероятно беше, че можеха да се свържат, макар да се намираха от двете страни на екватора.
Пристигна?? Къде си?
Незнайно защо беше решила, че Лейла е информирала Александър, но точно когато щеше да му обясни, колата така заподскача, че не успяваше да натисне точните букви. Изабел се подпря с ръка на покрива и реши да отложи отговора за след пристигането в болницата. Колата се тресеше по изровения път. Ахмед намали скоростта и посочи напред.
– Пропускателен пункт – обясни.
Тя го видя. Миналия път го нямаше. Само по себе си това нищо не означаваше. Пътните блокади изчезваха и се появяваха непредвидимо, но никога не бяха добре дошли.
Изабел избърса изпотените си длани в панталона. Повечето ù пари бяха старателно скрити в раницата, но имаше някой и друг долар в портфейла, който можеше да им даде.
Боже, нека мине леко, нека стигна до болницата!
Двамата мъже, които застанаха пред колата, бяха млади и въоръжени с автомати. Шалове на главите, маскировъчни панталони и маратонки. Когато надникнаха в колата, тя се опита да прецени дали са дрогирани, но после бързо сведе поглед. „Не ги провокирай.“
– Къде отивате? – изрева единият.
Носеше червена фланелка и имаше голям белег по цялата буза, който изчезваше под шала. Белег от мачете.
– В болницата – отговори Ахмед и кимна към Изабел. – Доктор.
Изабел усети погледите им, но продължи да стои със сведени очи, мъчеше се да изглежда възможно най-смирена, докато сърцето ù биеше все едно е пробягала пет километра. Устата ù пресъхна. Чу се птичи крясък в същия момент, в който войникът протегна ръка в колата, и тя положи усилия да не затрепери. Той взе бутилката ù с вода. Дръпна се. Подвикна нещо на Ахмед и после им махна да продължават.
Те отминаха. Когато Изабел погледна в огледалото, видя мъжа, който ù взе бутилката, да стои с мобилен телефон до ухото. Отново избърса длани в панталона си, видя как ръцете ù треперят.
Ахмед увеличи скоростта и скоро барикадата и войниците изчезнаха далеч назад. Изабел се облегна на седалката, въздъхна и се опита да се успокои. Гледаше как равнинният червен пейзаж профучава покрай тях. Колата се тресеше и подскачаше, но поне се бяха измъкнали.
Тя се усмихна леко на шофьора, все още чувстваше последиците от преживения страх. Ахмед гледаше право напред, съсредоточен върху шофирането, предположи тя. Лицето му беше напълно безизразно. После колата пак намали скоростта.
– Сега пък какво става? – попита тя на френски, но в този миг и сама видя.
По пътя бяха нахвърляни камъни, клони и гуми. Точно тук беше съвсем тясно и нямаше как да ги заобиколят. Тя се зачуди как са се озовали тук тези боклуци. Колата спря. Изабел ставаше все по-нетърпелива да стигне до болницата. Искаше яснота, искаше да се отърве от тези уморителни тревога и несигурност, да започне да работи. И тогава видя една кола да приближава срещу тях отвъд натрупаните боклуци. Движеше се с висока скорост.