– Знаеш ли кои са? – попита тя, когато другата кола би спирачки и вратите се отвориха.
Неколцина мъже, тя преброи поне шест, се втурнаха към тях.
– Трябва да обърнем! – изкрещя тя, но Ахмед не помръдна.
Само вдигна ръце, когато мъжете с викове наобиколиха колата.
Стана толкова бързо, че Изабел нямаше време за друго, освен да изругае, когато вратите се отвориха. Тя също вдигна ръце, за да покаже, че не е въоръжена. Високи мъже с гневни очи крещяха на местен диалект, който тя не разбираше. На какво разстояние бяха от болницата? Час път? Четвърт час? Нямаше никакво значение. Лакътят на Изабел внезапно се озова в желязна хватка, стори ù се, че смътно познава мъжа, който я измъкна от колата толкова рязко, че тя си удари главата. Без да го е планирала, или дори да ù е минавало през ум, тя дръпна ръката си, като същевременно го изблъска с всичка сила със свободната. Почти се освободи, психически вече беше готова да хукне да бяга, но удар право в гърдите ù причини такава болка, че тя увисна безпомощно в желязната хватка, като дишаше тежко.
Нахлузиха ù качулка на главата, устата ù се напълни с плат и коса. Под дебелата качулка нямаше никакъв въздух и паниката я завладя. Още една ръка се сключи около нея, този път около другия ù лакът, изправиха я на крака. Още ръце. Движеха се по тялото ù, дърпаха дрехите ù и тя не можеше да не опита да се бори истерично. Мъжете продължиха да разкъсват грубо дрехите ù, но после спряха и тя разбра, че целта им е била да ù вземат телефона, а не незабавно да ù смъкнат дрехите и да я изнасилят. Чуваха се викове и писъци, приглушени и неразбираеми през качулката, някаква кола потегли бясно и после понесоха Изабел през боклуците. Кракът ù се удари в нещо и след това я хвърлиха някъде, вероятно на задната седалка в колата на войниците. Устата и носът ù бяха притиснати надолу, главата ù се удари в някаква твърда повърхност, нещо тежко падна на гърба ù и после колата потегли с вой.
Фрагменти от курса за безопасност се въртяха из главата ù.
Опитайте се да разберете къде ви водят. Това може да се окаже разликата между живота и смъртта.
И после пред очите ù падна мрак.
58
Няколко души ще ходим на Карибите. Идваш ли?
Александър погледна есемеса, който пристигна малко след онзи от Изабел. Имаше време, когато щеше да отговори с „да“, без да се замисли, и вече щеше да пътува към поредното забавление. Сега обаче му се струваше смешно и глупаво. Очевидно се беше променил, незабележимо, бързо и против волята си. Не го беше пожелал. Не и съзнателно. И сега не беше сигурен, че харесва тази промяна, която до момента му носеше преди всичко болка. Беше привикнал към начина си на живот, беше решил, че се чувства най-добре с неангажиращ секс и скъпи удоволствия, че това му стига, че не му трябва нищо повече. По някое време, докато растеше, бе спрял да вярва, че любовта е за него. Може би не съзнателно, но окончателно.
Отначало не разбираше какво става. Какво го мъчи. Като коварна болест.
Но се оказа любов. Той обичаше Изабел.
Тези чувства му бяха нелепо непонятни. Не беше свикнал да изпитва силни емоции. Радост. Отчаяние. Гняв. И после пак. Радост. Отчаяние. Гняв.
Искаше му се да го обсъди с Ромео. Да го помоли за съвет. Но Ромео също беше срещнал някого, беше влюбен и в момента щеше да е нетърпим.
Александър разтърка лице. Изабел не му писа повече. Къде е заминала? Къде е пристигнала?
Той препрочете есемесите им. Видя как връзката им се е развивала. Започна да го намира за хубаво, но преди всичко усещаше тежест в гърдите. Набра номера ù. Искаше да чуе гласа ù, не да седи и да чака есемес. Почти се надяваше, че тя въпреки всичко иска да сложи край. Нямаше сили за такива емоции.
Сигнал свободно. Но никой не вдигна.
Той позвъни пак.
И продължи да звъни през целия ден.
Но никой не отговори. И не пристигнаха повече съобщения.
След нощ, изпълнена с неспокойни сънища, Александър се обади на Лейла, тъй като някъде около полунощ му хрумна къде вероятно е отишла Изабел. Още докато чакаше тя да вдигне, облече якето си, затърси ключовете и портфейла си. Започваше да полудява, затворен вкъщи, трябваше да излезе.
– Лейла на телефона – отговори му напрегнат глас.
– Къде е Изабел? – попита той, без да я поздрави.
– Би трябвало в момента да е в Масакори.
Александър замръзна с ключовете в ръка.
– В Чад? Нали току-що се върна оттам? Прибрахте я, понеже беше опасно за живота.
– Положението се успокои. А имаме спешен случай. Идрис се разболя, останаха без нито един лекар и тя сама пожела да замине. Изабел знае какво прави, пък и аз не бих я изпратила, ако беше опасно. Чад е относително стабилен.