– Държите ли връзка? Обаждала ли се е?
Лейла въздъхна.
– Не, още не.
Александър я чу как щрака по клавиатура и сякаш изчезна, както когато човек загуби концентрация и потъне във виртуалния свят.
– Какво има, Александър? Много съм заета.
– Кой може да знае нещо повече? – попита Александър раздразнено и си помисли, че ни най-малко не му дреме колко е заета Лейла.
– За кое? – попита тя и той усети, че мислите ù са заети с друго.
Заговори право в микрофона на телефона, използва гласа, вроден и доизграден, с който висшата класа подчиняваше останалите:
– Слушай ме, Лейла. С кого мога да говоря, който да има представа къде е Изабел? Веднага.
Десет минути по-късно Александър се беше свързал с човек от фирмата за сигурност.
Тук обаче удари на камък. Не, не можели да му предоставят информация. Не, нямало данни за сражения нито в Нджамена, нито в Масакори. Не, не желаели да чуят неговото мнение и не, нямало да му се обадят, ако научат нещо.
Затвориха му.
Размишляваше, докато вървеше към центъра на града. След малко пак се обади на Лейла.
– Чух, че си говорил с фирмата за сигурност – каза тя хладно. – Бяха ядосани. Наистина трябва да престанеш да ги дразниш.
– Те са идиоти. Няма ли някой друг, с когото да говоря?
– Александър, казвам ти го с пълно уважение. Откажи се. Нищо не се е случило. Тя е в Чад. Работи. – Лейла замълча за малко. Щракане, щракане по клавиатура. – Хрумвало ли ти е, че може би Изабел не иска да говори с теб? На мен ми каза, че между вас е свършено.
– Може би – отвърна той и затвори.
Не искаше да губи време в спорове с Лейла.
Дали психоложката беше права? Възможно ли е да е сгрешил? Разбира се. Станеше ли дума за Изабел, той не размишляваше трезво.
Какво да прави, по дяволите?
Беше се озовал на „Стюреплан“, спря насред площада и хората трябваше да го заобикалят.
Седна на една пейка и заразглежда телефонния си указател. Как може човек да има толкова безполезни познати? Фотомодели, блогърки, собственици на нощни клубове и готвачи. Финансисти, актриси и…
Финансисти.
Той набра номера. Зачака нетърпеливо.
– Дейвид Хамар – вдигна зет му, кратко и професионално.
– Александър де ла Грип се обажда. Нуждая се от помощ. Къде си?
– В офиса.
Той се изправи.
– Идвам. Ще ти разкажа по пътя.
Бързо се върна до „Нюбруплан“, покрай залива и оттам до Бласиехолмен, където „Хамар Капитъл“ се помещаваше в бяла сграда с изглед към Салтшьон. Когато Александър влезе, Дейвид вече знаеше всичко.
Не че имаше кой знае колко за знаене.
– Пратих съобщение на Том Лексингтън, докато говорехме – започна Дейвид. – Той идва насам.
Аха, специалистът по сигурността. Нямаше да е излишен.
– Не знам дали не си въобразявам – изказа Александър съмненията си, докато поклащаше отрицателно глава на предложението за кафе. – Може би тя просто не иска да говори с мен.
Дейвид го погледна:
– В най-добрия случай ще е така.
– Май да.
Дейвид продължи да го гледа. Очите му бяха напълно сериозни.
– Ако ставаше дума за Наталия, бих постъпил точно като теб. Ако това е някаква утеха.
– Спомена, че сте се скарали? – попита Том Лексингтън петнайсет минути по-късно.
Александър срещна черните очи на Том. Подозрение ли четеше, или си въобразяваше? Все едно се намираше в блато, нямаше никаква стабилност.
– Да. Но след това се сдобрихме. С есемеси. И тя обеща да ми се обади.
Звучеше много слабо, сам го усети.
– Кога?
– Трябваше да се обади снощи.
Чувстваше се като идиот. Дейвид стоеше със скръстени ръце до прозореца и ги наблюдаваше, без да продума, без да покаже каквато и да било емоция.
– Тя спазва ли обещанията си? – Гласът на Том звучеше като бушуваща война и брутално насилие и по някаква необяснима причина това му подейства успокояващо.
– Да.
– Възможно ли е да не сте се разбрали?
Александър кимна. Може би все пак беше реагирал твърде драматично.
– Вероятно нищо не е станало – заключи Том.
– Ами ако е? Какво би могло да е?
– Най-често хората претърпяват автомобилни злополуки. Това е най-големият риск в онези страни. Може да е в болница и да няма как да се обади.
Александър преглътна. Звучеше достатъчно страшно.
– При това положение трябва да знам какво всъщност искаш – продължи Том и размени с Дейвид поглед, който Александър не знаеше как да изтълкува.
– Искам да знам какво е станало, разбира се – отвърна той рязко.
Не беше ли очевидно? Зачуди се дали този огромен мъж не е малко тъп.