Александър му го даде.
– Луц ще отиде до телефонната компания и ще опита да им измъкне информация. Ще се наложи да подкупи някого.
– Колко?
– Изпрати хиляда. Долара.
Том се изправи.
– Ако науча нещо повече, ще се обадя веднага.
– Благодаря!
Докато Том се отдалечаваше, Александър веднага изпрати парите през телефона. Натискаш няколко копчета и изпращаш пари през половината земно кълбо. И после чакаш. Чакаш. Чакаш. Чакаш. Имаше чувството, че полудява.
Вечерта Том пак се обади.
– Телефонът ù дава сигнал насред пустинята – започна той без предисловия.
– Какво значи това?
– Означава, за съжаление, че вероятно нещо ù се е случило.
– Какво?
– Мога само да предполагам. Или някой ù е откраднал телефона. Или е отвлечена. Телефонът се намира в пустинята, не знаем нищо повече. Но е далеч от детската болница. Далеч от града. Далеч от всичко.
Александър гледаше с невиждащи очи през прозореца. Беше съвсем обикновена шведска лятна вечер. Стокхолмци се разхождаха по крайбрежната алея. Държаха се за ръце, ядяха сладолед. Как се очакваше той да отговори на това?
– Имам свободно време – каза Том в ухото му. – Ако искаш, мога да замина. Да продължа търсенето.
– Да – отговори Александър веднага.
Определено искаше Том Лексингтън да замине за Чад да търси Изабел.
– Имам пари – продължи Александър. – Искам да кажа, че имам много пари. Ако трябва, купи самолет и отивай веднага.
– Винаги летя официално. Утре има полет.
Александър погледна часовника, още нямаше шест вечерта.
– Утре? Не може ли да тръгнем още сега?
Том изсумтя.
– Ние няма да ходим никъде. А аз трябва да си събера багажа.
– Том – започна Александър хладно, – ако си мислиш, че ще остана в Стокхолм, докато жена ми вероятно е отвлечена в африканската пустиня, грешиш. Идвам с теб. Аз ще купя билетите. Аз ще се погрижа за парите. Ти може да ми изпратиш списък с нещата, които трябва да взема. Идвам с теб, ясно?
Том мълчеше и Александър затаи дъх.
– Просто страхотно – въздъхна Том и затвори.
Когато кацнаха в Истанбул късно на следващия ден, Том и Александър не бяха разменили повече от десетина думи.
На летището в Нджамена ги посрещна обръснат нула номер, загорял на слънцето мъж, който се представи с южноафрикански акцент като Луц. У него се долавяше нещо смътно опасно, сякаш смъртта го следваше по петите. Доколкото Александър можеше да прецени, този тип спокойно можеше да си татуира думата „наемник“ на челото.
Нджамена не приличаше на нищо, което Александър бе виждал досега. Разбира се, беше ходил в Африка и преди, но тогава се беше придържал към вълнуващи експедиции в пустошта, безразсъдно сърфиране по огромни вълни и почивки по най-луксозните яхти на света. Питиета, сервитьори и красиви жени.
Нджамена се състоеше от стар асфалт, зяпащи ги хора и безумно движение по улиците. Джипове и тракащи пикапи, мършави деца и варосани къщи с арабски букви по табелите.
Тръгнаха заедно с Луц, седнаха в едно кафе и поръчаха сладък чай. Александър погледна часовника. Беше нагласил таймер на телефона си, който неумолимо измерваше времето, откакто Изабел изчезна. Секундите отлитаха като песъчинки в пясъчен часовник.
Луц разтвори карта. И тримата се надвесиха над нея.
– Телефонът ù е някъде в този район. – Том огради с пръст голям район с неясни черти и цифри. – Затова ще приемем, че и тя е там. Възможно е да са я отвели, защото е лекар. Може някое племе да се нуждае от помощта ù. В такъв случай биха се отнасяли с нея сравнително добре.
Луц изви устни.
– Отвлечена ли е, вероятно е брутално. Тук не си падат по белите – изсумтя той. – Мислят си, че всички западняци са богаташи. Долна сган.
Александър срещна светлосините му очи. Почувства крайна неприязън към този южноафрикански убиец.
– Може да започнем да събираме екип – намеси се Том. – Вече задвижих всички връзки, които имам. Но ако не знаем къде е тя, нищо не можем да направим. Все още никакви свидетели?
Луц поклати глава.
– Но казваш, че е тук? – посочи Александър картата.
– Да – потвърди Том.
– Не може ли просто да отидем и да я потърсим?
Луц се изсмя подигравателно и на Александър му идваше да стане и да го разкървави от бой, да се хвърли отгоре му и да даде воля на целия си гняв и безпомощност.
– Този район е голям колкото Сконе – обясни Том спокойно. – Сега единствено можем да чакаме.
Телефонът на Александър звънна. Лейла. Идваше му да ù затвори, всичко това стана по нейна вина, нейна, но все пак вдигна:
– Научи ли нещо?