– Не. Исках да проверя ти дали знаеш нещо. Май и аз вече започвам да се чудя.
Той ù затвори и пак погледна таймера. Пак и пак.
59
Основните нужди са: въздух, вода, сън и храна. Горе-долу в този ред. Физиологичните нужди са онова, без което човек не може да оживее. Но кои идваха след тях? Изабел се опита да си спомни. Дали безопасност? Любов? Психологическите нужди идваха след физиологичните, това си спомняше ясно. Любовта изобщо беше ли сред тях, или това беше модерна приумица? Някой ù го беше казал. Че любовта е късно откритие. Май Александър. Опита се да си спомни точните думи, но точно сега не се получаваше. Колко бързо човек се превръща в нещо, чиято единствена мисъл е как да утоли жаждата си!
Тя си навлажни устните, макар да знаеше, че е безсмислено. Колко ли време беше минало, откакто я смъкнаха от колата, накараха я да се преоблече, взеха ù обувките и я хвърлиха тук? Тя се стараеше да следи времето. Но беше толкова тъмно. Бяха минали поне две нощи, тъй като през два дълги периода тя така мръзна, че зъбите ù тракаха. Сега отново беше ден. Знаеше го, понеже ù стана толкова горещо, че не можеше да мисли. Значи бяха минали минимум две нощи, но не беше изключено да са и повече. Възможно ли е да е цяла седмица? Тя нямаше представа. Даваха ù ужасно малко за ядене и кожата ù сякаш беше увиснала, беше измършавяла.
Значи може би седмица.
Не трябваше да става така. Не биваше да седи заключена в глинена къща и само тревожните ù мисли да ù правят компания.
Трябваше историята да завърши щастливо.
Трябваше да осъзнае какво изпитва и да се престраши да се отдаде на Александър и да живее щастливо до края на дните си.
А сега вероятно щеше да умре.
Съвсем сама.
Не ù бяха дали даже одеяло. Имаше само под, стени и таван. Малко прозорче, заковано с дъски. Кофа. Ако студът и жегата не я убиеха, винаги можеше да разчита на комарите и маларията. Или на побоя.
Толкова много начини да умре.
Срамуваше се от страха си.
И съжаляваше, че така и не каза на Александър, че го обича, защото това беше истината.
Да, трябваше да се радва, че накрая успя да изпита малко любов. Но вместо това беше ядосана, всичко това беше толкова глупаво.
Тя знаеше кои бяха похитителите ù.
Мъжът, чието дете умря. Бащата на малкия Ахмед бе един от тях. Той я мразеше. Какво искаха другите – това не знаеше.
Може би е било съдба. Дядо ù беше загинал тук, убит от местните. Беше глупаво да вярва, че с нея ще се отнесат по-добре. За тях тя беше чужденка, самонадеяна западнячка, и беше убила детето им.
Бяха я хвърлили на земята, но не беше сериозно наранена, поне не още и доколкото можеше да прецени. Раздвижи тялото си. Никакви счупени кости, никакви жизненоважни органи в опасност, бъбреците действаха, белите дробове работеха, сърцето биеше.
Чу гласове. Напрегна се. „Моля те, Боже!“
Вратата се отвори. В нейния затвор беше толкова тъмно, че от светлината навън изпита болка.
Преглътна, докато те приближаваха. Не искаше да показва слабост. Искаше да се държи достойно, да покаже, че заслужава уважението им. Че може да им бъде от полза.
Но Изабел беше просто човек и когато най-сетне я оставиха на мира, тя плачеше.
60
Вечерта Том и Александър излязоха за малко от хотела и отидоха да ядат в града. Александър искаше да отседне в същия хотел като Изабел, там, където са я видели за последно, но Том изсъска кратки фрази за безопасност и рискове и избра друг, а Александър реши, че не си заслужава да води битки и за това.
Луц беше оставил цялата си документация на Том и беше заминал. За Ирак или Сирия, или някое друго приятно местенце, поне така можеше да се предположи.
Седнаха и отвориха менютата. Навсякъде гъмжеше от деца, мършави деца, които се въртяха около масите и зяпаха клиентите – местни богаташи и чужденци – със зорки погледи. Отиваха при клиентите, просеха или предлагаха стоки, щом персоналът и охранителите им обърнеха гръб.
Плодове, излъскване на обувките. Масаж.
Едно малко мръсно момченце приближи до тяхната маса и веднага беше прогонено. То погледна Александър умолително, но избяга под шамарите на сервитьора.
Поръчаха храна. Александър прие каквото му посочи Том, без да протестира.
– Точно сега няма да ти дойде добре да се натровиш – обясни Том мрачно и настоя за неотворени бутилки с вода. – И избягвай леда.
Александър тропаше нетърпеливо с пръсти по покривката. Не искаше да седи в ресторант и да си бъбри за местната кухня. Искаше да върши нещо. Мърлявото момченце пак дойде при тях. Беше дръгливо и дрехите му бяха на парцали. Погледът му се спря върху Александър.