– Господине? – прошепна то на френски.
Том поклати предупредително глава, докато си отчупваше парчета хляб, пъхаше ги в уста и дъвчеше.
– Не му давай нищо, после няма да се отървем от тях.
Александър демонстративно извади една монета и я подаде на момчето. Том изви очи към небето и се протегна към бирената си бутилка.
– Твоя работа.
Момчето взе монетата, но остана до масата. Размърда устни. Дръпна Александър за ръката.
– Докторе – прошепна то.
Александър се вторачи в момчето.
– Какво?
– Господине – повтори то и се заозърта с уплашен вид. Сервитьорът приближаваше с тежка стъпка. – Вие търсите доктор Изабел. Аз я видях.
Том надигаше бутилката и гледаше детето кръвнишки. Сервитьорът беше почти при тях.
Момчето остана до масата с непокорно изражение. От време на време очите му се плъзгаха по храната в чиниите им. Кога последно беше яло?
– Как се казваш? – попита Александър, като подаваше на детето парче от чесновия хляб, който им бяха донесли към яхнията.
Отпрати сервитьора решително.
Момчето взе хляба и го скри в джоба си.
– Мариус – отвърна то почти беззвучно.
Александър подскочи.
– Знам кой си! Познаваш я, нали?
Момчето кимна:
– Да, от болницата.
– Знам кое е това момче – обясни Александър на Том. – Изабел ми е разказвала за него.
Том се обърна към Мариус с крайно скептичен вид:
– Какво си видял? – попита на френски и изгледа детето от глава до пети.
– Видях как отведоха доктор Изабел. Там пътят е тесен. В кола. Бях там, вървях към болницата. Тя крещеше.
Том бързо погледна Александър и той се застави, с цялата сила на волята си, да стои мирно и да мълчи. Нищо добро нямаше да излезе, ако покажеше гнева си, безсилието си. Том пак погледна Мариус, все още с колебание. Този мъж сигурно и при раждането си е изпитал подозрение.
– Знаеш ли кои са? Към кой клан принадлежат?
– Да, господине. – Мариус посочи бузата си. – Имаха рисунка на лицето.
– Татуировка?
– Да, господине.
– Окей – каза решително Том. – Ще го вземем с нас в хотела и ще видим дали може да ни посочи мястото на картата.
– Така. Имаме свидетел, който потвърждава, че е отвлечена – каза Том, след като Мариус им показа откъде бяха отвели Изабел.
Разговаряха тихо. Мариус спеше на дивана в заключената стая на Александър, тъй като Том не искаше да пускат момчето да си върви.
– Стига да може да се вярва на хлапето. Не бива да изключваме, че някой го е изпратил, за да ни даде грешна информация.
– Наистина ли е вероятно?
– Не. Но няма да поемаме никакви рискове.
– А какво ще правим с него?
Том поклати глава:
– Още не мога да го пусна да си върви.
– Тоест ще го отвлечем?
– Наричай го както искаш – отвърна той, без да вдига поглед от картата на Чад. – Така. Вероятно знаем къде я държат и кои са. Но не знаем защо – дали пари, или политика. Или и двете. Това, което трябва да направим сега, е да се приберем у дома, да информираме полицията, че шведски гражданин е в плен, и да оставим Външно министерство да поеме оттам. Но подозирам, че не това искаш.
Александър мълчеше. Нямаше да си тръгне от Чад без Изабел. Това беше.
– Ако ще я освобождаваме, ще струва скъпо – продължи Том. – Хора и пари. И още нищо не е сигурно. Имаме само думата на просячето.
– Изглежда честен.
– Да.
– Говорù конкретно. Какво ти трябва?
– Трябва да поставя под наблюдение онова село в пустинята, което посочи хлапето. Да се убедя, че тя наистина е там. Да сформирам екип. Един разузнавач, един снайперист, шестима, които да я измъкнат, общо осем души. Оръжия. Две-три коли. – Том сбърчи чело, съсредоточен. – Плюс хеликоптер, може би. За мен.
– Може ли да се уреди оттук?
– Всичко може да се уреди. Всичко се върти около едно.
– Пари?
Том кимна.
Александър се усмихна безрадостно:
– Имам пари. Действай.
Том погледна часовника на китката си.
– Започвам веднага. Дръж хлапето под око.
Том изчезна, а Александър остана на стола, докато нощта се спускаше над Нджамена и нелепо скъпия хотел.
– Обадих се тук-там – каза Том, когато се срещнаха на обяд на другия ден.
Молитвата от минарето ехтеше между къщите, Александър беше спал неспокойно, а Мариус не отвори очи в продължение на дванайсет часа на дивана, изяде цялата храна, която му дадоха, и след това, без да протестира, седна с дистанционното пред включения телевизор.
– Идват насам от различни части на Африка. Носят оръжия, превозни средства и всякакво друго оборудване, което може да ни потрябва.