– Наемници?
Том вдигна рамене:
– Не са симпатяги, но ще свършат каквото трябва, стига да им се плати. Сега с теб отиваме да купим сакове. Утре ще ходим в банката да теглим долари и евро.
– А сега какво? – попита Александър, след като излязоха от банката на другия ден.
– Забързваме крачка – отвърна Том.
Всеки носеше по един черен кожен сак, пълен с пари в брой. Двама от наемниците на Том, които пристигнаха сутринта, мълчаливи и сдържани, ги придружаваха. „Да носиш толкова много пари в тази страна означава почти сигурна смърт, затова ни трябват бодигардове“, беше обяснил Том лаконично.
Бързо отидоха в хотела и оставиха саковете на масата в стаята на Том.
– А сега какво правим? – попита Александър нетърпеливо, докато Том спускаше завесите и залостваше вратите.
Всичко вървеше толкова ужасно бавно.
Изабел я нямаше вече шест денонощия, а от похитителите ù не се чуваше и дума. Дали изобщо беше жива? Възможно ли е да е умряла, без той да го почувства? Отказваше да го повярва, повтаряше си думите на Том: „Каквото и да става, за тях тя означава пари“.
Том решително поклати глава, докато опразваше джобовете си на масата. Разпръсна монети, електроника и банкноти и започна да ги подрежда.
– От тук нататък няма никакво ние. Не мога да влача цивилен с мен.
Аха, така значи!
– Окей – каза Александър, скръсти ръце и облегна рамо на стената, докато Том преглеждаше оборудването си, сгъваше карти и подреждаше всичко в една чанта.
– Трябва да намеря FOB. Някъде, където можем да се срещаме. Да простреляме оръжията, да тренираме, да планираме.
Александър кимна. Forward Operating Base, звучеше логично.
– Отлично. Някъде в пустинята може би? – каза отзивчиво.
Том сви очи срещу него с подозрение.
– Трябва да се кача на хеликоптера. Ще обсъждаме тактиката. Много ще е тежко.
– Окей, звучи добре.
Том затвори рязко ципа на чантата.
– Ще останем два, може би три дни в пустинята. Във възможно най-лоши условия. Ще спим под колите. Ще ядем пясък и ще пием замърсена вода. Ще чакаме.
– Разбирам.
Том въздъхна тежко. Смачка някакво насекомо на врата си.
– Смяташ да дойдеш, нали?
– Да.
– Ти си абсолютна напаст.
– Нищо подобно. Аз съм от помощ.
– Ще се справиш ли? Да знаеш, че тя страда, докато ние тренираме и планираме? Че може би я измъчват, че може би в крайна сметка единственото, което ще намерим, е мъртвото ù изнасилено тяло? Че ти ще трябва да разпознаеш малкото, което е останало от нея?
Александър знаеше, че думите на Том са съзнателно брутални. Той събра сили. Да не мисли за това.
– Ще се справя – отвърна.
– Бил си парашутист?
– Командир на взвод. При това много добър.
– В такъв случай може да пътуваш с разузнавачите. Ще ти намерим оръжие.
– Окей. Какво правим с Мариус?
– Остава с нас, докато приключим мисията. Точка. Не вярвам на никого, това е единственият начин да оцелееш тук. Хлапето идва с нас и аз ще го държа под око, докато не стане твърде късно да предупреди противниците. След това може да си върви. Той е улично дете, никой няма да се тревожи за него. Отивам да посрещна останалите. Сега пристигат. Майка ù жива ли е?
– Да.
– Как е моминското ù име?
– Бланш Пелетие.
– Французойка?
– Да.
– И слушай… – Том погледна Александър с черните си очи.
– Да?
– Не е зле да вдигаш проклетия телефон от време на време – изсъска той и затвори вратата след себе си.
Александър дори не беше чул позвъняване, но се оказа, че е пропуснал обаждания от Лейла, Дейвид и Наталия.
Първо се обади на Лейла, но тя знаеше по-малко и от него. Веднага щом затвори, се позвъни отново. Дейвид Хамар.
– Сестра ти се тревожи – каза Дейвид кратко, когато Александър вдигна, и след това му даде Наталия:
– Дейвид крие нещо от мен, така че явно е сериозно. Това, с което си се захванал. Казвала ли съм ти колко мразя да се държат с мен като с глупачка?
– Съжалявам. Но положението е лошо. Изабел изчезна.
– Наистина ли си в Африка? С Том Лексингтън?
– Да – отвърна той и знаеше, че сестра му е твърде умна, за да не разбира колко лошо може да свърши всичко това. – Наталия? – Той преглътна. – Ако… Ако с мен стане нещо, а тя оживее… Може ли да кажеш на Изабел, че… Знаеш.
– Александър, ще ù го кажеш сам.
– Тя е отвлечена, дявол да го вземе!
Но Наталия го познаваше твърде добре, нямаше да се остави да я разсее с пристъпи на раздразнение.
– Чух. Напиши ù го или нещо такова. Не може да заминеш и може би да умреш, без да си ù казал със свои думи какво изпитваш. Разбираш го, нали?