– Нямам намерение да умирам.
– Никой никога няма намерение да умира.
– Нали познаваш приятеля ми Ромео Роци? Ако ти пратя номера му, можеш ли да му се обадиш да обясниш?
– Разбира се. Питър също е тук. Чакай.
И преди Александър да смогне да каже, че изобщо не му се говори с Питър, брат му се обади:
– Току-що научих. Как се чувстваш?
Последното, което Александър очакваше, беше да му стане толкова приятно да чуе гласа на Питър. Големият му брат. Сякаш ги виждаше пред себе си – брат си и сестра си, и Дейвид, заедно, притеснени за него. Нищо чудно това да е най-ироничният момент в целия му живот. Да осъзнае колко много означават те за него едва сега, когато бе изправен пред най-опасния момент в живота си. Беше някак сигурен, че ще оживее, не това го безпокоеше, и усещаше, че всички от другата страна го знаят.
– Добре съм – отвърна.
„Като изключим, че отивам на война в пустинята и може би съм изгубил единствената жена, която някога съм обичал.“
– Мога ли да помогна с нещо?
– След това ще трябва да се измъкнем оттук. Медицински оборудван самолет би ни дошъл добре.
– Ще се погрижа, имаш думата ми.
И Александър знаеше, без сянка на съмнение, че Питър ще спази обещанието си.
– Ще ти изпратя есемес с всички подробности, за които се сетя.
– Ще се погрижа за всичко – повтори Питър и после замълча. – Обичам те – рече накрая с леко заекване, думите имаха необичаен вкус в устата му. – Искам да го знаеш. Това е.
Гърлото на Александър се стегна.
Ако успееше да се сдържи да не се набутва между шамарите твърде много, Том и останалите щяха да го покриват. Не страхът за собствения му живот го караше почти да рухне от тревога. Не това превръщаше този телефонен разговор в сбогуване. Той знаеше какво означава снимката на Изабел, знаеше защо Том поиска да е черно-бяла. Просто е по-лесно да идентифицираш измъчвано или мъртво тяло по този начин. По-лесно е да видиш отвъд смазаната плът и подутините в червено и синьо, и зелено на снимка в сивата скђла.
С други думи, рискът мисията им да не успее беше огромен.
И ако Изабел умреше… Ако я изгубеше…
– Трябва да вървя – каза само и затвори, нямаше сили да слуша повече съчувствието на близките си.
Пое си дъх с хриптене. Разтърка лице. Усети пясък и пот, и набола брада.
Ако Изабел умреше… Тогава той щеше да се прибере у дома, това беше.
– Александър? – чу се гласът на Том иззад вратата.
Колко ли дълго е стоял там и е тропал? Александър отвори и срещна проницателен поглед. Стегна се. Нямаше да умре и нямаше да се пречупи. Щеше да напише писмо на Изабел, да изпрати на Наталия номера на Ромео и да предаде на Питър какво трябва да подготви. Имаше план.
– Добре съм. Какво правим сега?
Том изви устни в гримаса, която Александър взе за най-близкия заместител на усмивка, познат на Том Лексингтън.
– Сега отиваме в ада.
61
Пак я биха. Болеше я, като дишаше, което не вещаеше нищо добро. Поне беше спокойна, че ребрата ù не са счупени. Последното, което ù трябваше, беше пробит бял дроб.
Освен това ù крещяха. Ужасни неща. Изабел искаше да може да каже, че е била храбра и невъзмутима, но не се получи.
Предишният ù плен бе продължил по-малко от половин денонощие. Откога беше тук? Беше загубила представа за времето, бавно губеше и самоконтрол. Те имаха власт над тялото и свободата ù, но тя започваше да губи контрол и над мислите си. Жаждата я караше да действа нелогично. Когато ù дадоха чаша мръсна вода, тя пи, макар да знаеше, че бактериите в нея могат да я убият по-бързо от което и да било мъчение.
Какво ли ставаше по света? Дали бяха поискали откуп? Защо я бяха отвлекли? За пари ли? В такъв случай биха я оставили жива. Нали? Дали беше отмъщение за починалото дете? Тогава вероятно щяха да я убият за назидание. Да снимат, да качат смъртта ù в Ютюб. Размислите и въпросите бяха напълно безсмислени и тя се мъчеше да излезе от този пагубен кръг. Беше решила да научи имената им, затова си ги повтаряше – имена, характерни белези, възраст, особености.
А може би никой не знаеше, че тя е тук. Или? Защо се бавеха толкова? „Медпакс“ биха платили за нея, също и Александър. Той имаше пари, вероятно би изтеглил и заем, ако се наложеше. Или все пак беше заминал за Ню Йорк след караницата? Дали последният ù есемес не го беше обидил? Нищо чудно в момента да се намираше в някой нюйоркски клуб, да се натискаше с бляскави жени, да ги черпеше с питиета и напълно да бе забравил нацупената свадлива лекарка със сериозни проблеми с доверието.
„Престани! Не се отдавай на безсмислено вайкане.“