Съжали поне сто пъти, откакто се съгласи на тази безумна идея. Трябваше да откаже. Беше изцяло против принципите ù. Но Александър я беше хванал неподготвена и сега тя стоеше с прясно епилирани крака и накъдрена коса.
Какво щяха да кажат в „Медпакс“, ако научеха какво е направила? Да, тя можеше да си втълпява колкото си иска, че няма нищо странно в това да излезе с него, че той просто е важен дарител. Но го чувстваше странно. Умееше да намира креативни решения и на най-неочакваните проблеми. Беше използвала собствените си чорапи като турникет, отрязани дръжки от метли – за шини за счупени кости, подкупи – за да се добере до животоспасяващи лекарства. Но такава среща… дали можеше да я причисли към категорията „креативни решения“? Големият проблем, разбира се, се състоеше в това, че една малка частица от нея всъщност я чакаше с нетърпение – помисли си тя, докато се мажеше с благоуханен крем, който твърде рядко имаше причина да използва.
Спомни си как изглеждаше Александър при първите им случайни срещи. Все едно току-що е бил в някакъв свой личен ад. Вече не беше толкова очевидно, но понякога в невероятно сините му очи се долавяше нещо, което я караше да се запита какво всъщност се крие зад фасадата от шеговитост и лекомислие.
Тя свали щипката, която държеше косата ù, и развя къдрици.
Най-хубаво щеше да бъде, ако можеше да отиде на срещата, да осигури стоте хиляди крони и да си тръгне възможно най-бързо.
А още по-хубаво щеше да е, ако знаеше какво да облече.
Погледна притеснено в гардероба. Извади една рокля, която беше купила от разпродажба заради благотворителна вечеря преди няколко години, но така и не беше обличала. Хората ù казваха, че е хубава. Не всеки ден, разбира се, но се случваше. Понякога мъжете се обръщаха след нея, поне когато си пуснеше косата и не беше в твърде лошо настроение. Не биваше да е толкова неуверена за външния си вид. Но голямото ù предимство винаги е бил мозъкът ù. В училище ролята ù беше на високото чудато момиче, което знае френски и датски и лесно поруменява. Е, никой не я тормозеше истински, но тя беше аутсайдер. Така и не беше схванала неуловимите кодове, които правеха някои момичета популярни, а други… ами нещо друго.
След това до известна степен беше намерила себе си, точно навреме за влизането в университета. Хората разцъфват на различна възраст, а на нея просто ù отиваше повече да е зрял лекар, отколкото източена тийнейджърка. Но беше закъсняла леко. Самочувствието по отношение на външния ù вид така и не се беше развило. А още по-лошо стана, когато се влюби в… Тя бързо прогони този спомен.
Погледна умислено червената рокля. Етикетът се люшкаше дразнещо пред очите ù. Беше я купила, понеже отиваше на фигурата ù. Подчертаваше талията и краката и с правилните аксесоари изглеждаше съвсем прилично, по нейно мнение. Но с нея вървяха високи токчета и тя изгуби кураж и бе предпочела по-дискретно облекло и ниски обувки за онази вечеря. Самото събитие мина великолепно и тя осигури нов дарител.
Сега обаче от нея зависеха сто хиляди крони.
Изабел дълго се колеба и накрая реши.
Александър вече чакаше на бара. Изабел видя как очите му леко се разширяват, когато я забеляза, и правят нещо, което той сигурно си въобразяваше, че тя не забелязва. Плъзнаха се по цялото ù тяло за част от секундата, след което се впиха в нейните очи. Той дойде да я посрещне като джентълмен.
– Здравей! – поздрави я тихо.
Тя не вярваше, че е възможно, но Александър беше още по-хубав от последния път. Носеше тесни сиви панталони и тъмно сако върху впито черно поло. Русите му коси блестяха като злато на фона на тъмните дрехи. Макар далеч да не беше моден експерт, дори тя виждаше, че е облечен извънредно стилно. И скъпо.
Отметна коса, помисли си притеснено дали няма червило по зъбите, стисна здраво дамската чанта в едната си ръка и протегна другата към него.
Александър я погледна. Ъгълчетата на устата му се изкривиха, но след това учтиво ù подаде десница и стисна нейната.
– Била ли си тук преди? – попита той.
– Не. Но съм чела за този ресторант. Било невъзможно да резервираш маса.
– Да. Имах чувството, че трябва някак да си повиша акциите. Досегашните ни срещи бяха леко… хм… напрегнати. – Той я покани с жест и тя седна на бар-стола до него. – Шампанско?
Изабел механично прие, макар да беше решила тази вечер да не пие. Но пък една мъничка чаша какво значение имаше?
Получи висока чаша с почти леденостуден „Болинджър“. Чукнаха се и тя отпи. Боже, колко беше вкусно!
– Тук нямат менюта – обясни Александър, след като се настаниха на масата.