Той ù предложи мястото с най-добра гледка към целия ресторант и тя трябваше да си напомня, че това – задължително – е работна среща, нищо повече.
– Съставили са ни специално меню.
Да му се не види!
– Какво има?
– Ами… аз съм вегетарианка – обясни тя притеснено и този път успя да не прозвучи толкова обвинително. – Но няма нищо. Не съм суперстриктна.
Александър се усмихна и Изабел си помисли, че чисто биологично е невъзможно да не се почувстваш привлечена от този мъж. Сякаш съществуваха само два полюса: привлечена от Александър или мъртва. Нямаше значение колко пъти си напомняше какво всъщност мисли за него. Той беше като някаква природна стихия.
– Не го казвай, харесва ми, че си стриктна – промълви той.
В гласа му имаше нотка, от която тя настръхна. Или пък беше заради шампанското. Сервитьорът извади бутилката от кофичката и напълни чашата ù, която някак вече се беше изпразнила.
– Моля, нека Ана да дойде за момент – помоли той сервитьора. – Готвачката. Познавам я – обясни на Изабел, след като сервитьорът се отдалечи.
Естествено, че я познаваше.
Готвачката се оказа млада жена със сериозно лице. Александър се изправи и се ръкува с нея.
– Дамата ми не яде месо – обясни той.
Ана я погледна.
– Риба?
– По-скоро не – смутено отвърна Изабел.
– Няма проблем. Ще се погрижим.
– Благодаря – отговори Изабел.
– Радвам се да те видя, Александър – каза Ана, кимна отсечено и на двамата и си отиде.
Александър седна със самодоволно изражение.
„Не спира да трупа точки“, призна си Изабел. Беше свикнала да изпада в безкрайни дискусии по този въпрос, най-вече с мъже, които държаха да ù обяснят колко греши, но той просто го прие и се нагоди.
– Затова ли ни дадоха маса? Защото познаваш готвачката? – попита тя.
– Ами всъщност съм съпритежател на ресторанта. Но основен собственик и управител е най-добрият ми приятел Ромео. Помогнах му с първоначалния капитал, когато отваряше първия си ресторант. Вече са многобройни по целия свят, а аз продължих да инвестирам. Така винаги получавам маса, което пък е много удобно. Между другото, Ана е една от най-добрите готвачки в света – обясни той, а през това време им донесоха храната.
Миниатюрно количество.
Изабел го изгледа с подозрение. Това шега ли беше? Беше гладна като вълк. Беше работила здраво цялата седмица, навсякъде се движеше с колелото. И току-що беше изпила две чаши шампанско на празен стомах. Ако се наложеше да се задоволи с толкова ядене, щеше да извърши убийство.
– Ще донесат дванайсет ястия – обясни той весело. – Обещавам ти, Изабел, няма да си тръгнеш гладна оттук.
– Щом казваш – отвърна тя, не съвсем убедена.
Лапна един малък залък. Вкусовете бяха невероятни – солено и кисело, крехко и хрупкаво.
– Защо ли ми се струва, че не ми вярваш? – попита той.
Колкото и да беше повлияна от феромоните и алкохола, мозъкът на Изабел все още работеше на пълни обороти, тъй че, да, той беше напълно прав – тя не му вярваше ни най-малко. Беше любезен и полагаше усилия да ù се хареса, но доверието изискваше нещо повече от това.
Тя остави приборите и вдигна чашата.
– Трябва ли да отговоря?
– И то точно на мен, който съм толкова благонадежден.
– Живееш в Ню Йорк, нали? – смени тя темата точно когато донесоха още храна.
Ястията приличаха на миниатюрни модернистични произведения на изкуството. Тя дори не можеше да определи повечето съставки, само слушаше поетичните описания и после ядеше и пиеше – вече малко по-предпазливо, – и се наслаждаваше.
– Да, от няколко години.
Тя знаеше къде живее, безброй статии в жълтата преса надничаха в скъпия апартамент в Манхатън, където шведът живееше сред принцове и милиардери. Трудно ù беше дори да си представи подобно богатство.
– С какво се занимаваш в Ню Йорк?
Тя го гледаше, докато ù сипваха зелена супа от прозрачна купа.
– С нищо особено.
– Не работиш ли?
Александър я гледа дълго време. Въртеше чашата в ръката си.
– Официалната версия е, че купонясвам денонощно, пия твърде много и спя твърде малко.
Изабел се сети за последните клюки, които беше чела. Не беше могла да се въздържи. Шведка, живееща в Ню Йорк, беше описала в блога си страстната си нощ с него. Текстът беше поместен в няколко шведски клюкарски вестника и Изабел, колкото и да е срамно, си беше купила един брой. Не влезе в блога, но статията не беше особено доброжелателна и тя се почувства омърсена, докато я четеше. Питаше се как ли се чувстваш, след като те изложат на показ по този начин. Но няма как да задаваш такива въпроси на човек, с когото не желаеш да се сближаваш, с когото знаеш, че не бива да стигаш по-далеч от една вечеря.