– А не е ли вярно? – поинтересува се тя.
На лицето му за миг се изписа сериозност и още нещо, но той бързо възвърна обичайната си ослепителна усмивка. Сви рамене.
– Може и да е – рече само и Изабел разбра, че я лъже.
Значи Александър предпочиташе тя – жена, която той съвсем очевидно искаше да впечатли, – да го смята за някакъв повърхностен нехранимайко, пред това да ù каже с какво са изпълнени дните му. Явно не само на нея ù беше трудно да се доверява.
Остави лъжицата и взе да го разучава с възможно най-обективен поглед. Александър, разбира се, имаше и други страни, освен онези, които беше забелязала отначало. Все пак повечето хора са многопластови. Той беше грижовен към нея, беше мил със сервитьорките и до този момент не си бе позволил погледът му да шари към други жени в ресторанта. Това определено му печелеше червена точка в тефтера ù.
– И какво, наистина ли си граф? – полюбопитства тя, докато лапваше една малка пържена кнедла.
Може би Александър нямаше кой знае колко страни. Може би не беше нищо повече от това, което се виждаше на повърхността: мъж, получил всичко наготово, който не мисли за нищо друго, освен за собствените си удоволствия. Тя почти се надяваше да е така. Щеше да е по-лесно да го отхвърли, ако е едноизмерен.
Той направи гримаса:
– Мразя да ме наричат граф. Никога не използвам тази титла.
Тя натопи последната хапка от кнедлата в соса с подправки. Разбира се, и в това се усещаше самомнение. Само човек, роден с подобни привилегии, може да ги отхвърля с лека ръка. Но тя реши да не казва нищо.
– Разкажи ми за работата си в Лекари без граници – подкани я той.
– Какво искаш да знаеш?
Тя остави приборите си в чинията. Беше загубила бройката на ястията, но се надяваше да има и десерт.
– Всичко, което би искала да ми разкажеш.
Той я обработваше, усещаше се, обръщаше ù внимание, за да я поласкае, но това нямаше никакво значение. Изабел беше тук по работа, а може би пък и самата тя лекичко го обработваше.
– Работя в екип със старши лекари с опит в полевата работа. Екипът е за спешни случаи. Пътуваме при извънредни ситуации без предупреждение.
– Къде например?
– Навсякъде, където се наложи. При войни или природни бедствия. Азия. Африка. Преди няколко месеца над Тихия океан се изви ужасяващ ураган. Пътуваме до такива места, след като се случи нещо подобно. Навсякъде, където имат нужда от нас.
Помисли си за Сирия, където беше твърде опасно да работят, за бежанския поток и лагерите. Светът беше несигурно място за твърде много хора.
Той я гледаше с внимание, но тя се поколеба. Винаги ù беше трудно да постига равновесие в такива моменти. Колко да разкаже? Някои хора понасяха тежко тези истории. Същевременно ù се искаше да сподели.
– Работата за Лекари без граници съдържа няколко неща. Отчасти самата работа на терен, разбира се. Често ние пристигаме първи, понякога на места, където няма абсолютно никакви медицински грижи. Виждаш неща, които…
Тя замълча.
– Които?
– Които не би трябвало да съществуват. И не говоря само за нещата, които си причиняваме на война. Болестите. Деца, които умират от изтощение, от глад.
– Звучи ужасяващо.
– Така е. Кара те да се съмняваш в целия свят.
– Миналия път спомена, че издържаш само защото понякога нещата се оправят.
Тя се зарадва, че е запомнил. Някои хора просто потъваха в тези злини, но за нея най-хубавите спомени бяха от най-страшните места на света.
– Точно това е невероятното. Само тогава се чувствам наистина ценна като лекар. Да видя как недохранено дете започва да се смее отново. Да излекувам малария – болест, която всъщност се лекува изключително лесно. Парадоксът е огромен. На колене си, вечно се страхуваш, плачеш почти без спиране, чувстваш се безсилен, а същевременно усещаш, че живееш живота си възможно най-пълноценно.
Очите му излъчваха топлота и тя се взря в тях. Беше прекрасен слушател.
– Звучи много тежко – отбеляза той.
– Тежко е. Към края на всяка мисия си напълно изчерпан. Правиш грешки, прекрачваш граници само защото си уморен. И да кажем, три деца умират, деца, за които ти си носел отговорност, а после влизаш във фейсбук и виждаш как някой се оплаква от времето… и тогава губиш самоконтрол.
Той не каза нищо, само облегна брадичка на дланта си и продължи да я гледа с внимание. Имаше най-красивите ръце, които беше виждала, големи със златисти косъмчета. Тя винаги си беше падала по ръце, още помнеше как заучаваше латинските имена: carpus, metacarpus, digiti manus. Китка, предкитка, пръсти.