– И на терен хората се сближават – продължи и усети, че е снишила глас и сякаш се е попривела към него. – Както никога у дома. Невероятно е.
Тя замълча. Обикновено не споделяше чак толкова.
– Каза, че в Лекари без граници имате и други задължения, освен самата работа – припомни ù той.
– Другото е да разказваш видяното – обясни тя, докато им носеха десертите.
Тя избра една малка чашка и взе лъжицата. Естествено, вкусът беше божествен. Кисели горски плодове, карамелизиран вкус. Някакви солени ядки. Въздъхна с наслада.
– Лекари без граници не вземат страна в конфликтите. Ние не сме въоръжени, стоим далеч от военните. Но разказваме всичко, на което сме станали свидетели. Ние сме гласът на слабите и се опълчваме на насилниците. Затова, след като се прибера от мисия, една от задачите ми е да разказвам какво съм видяла и чула. Някои от лекарите водят блогове, други пишат статии или книги.
– Да, четох някои статии и блогове. Няма как да не се впечатлиш.
Тя пусна десертната лъжица. Не знаеше как да приеме информацията, че Александър си е направил труда да научи за работата ù преди срещата.
– Това, което най-силно те поразява там, е колко всъщност си приличаме всички хора. Бабите и дядовците се грижат за внуците си, родителите се безпокоят за образованието и бъдещето на децата си, хората се влюбват. Всичко е еднакво където и да живееш.
– Никакви разлики ли няма?
– Има, разбира се. Например често жените, които срещам, страшно ме съжаляват.
– Защо?
– Защото нямам съпруг. В началото будеше толкова въпроси и съмнения, че напоследък им казвам – да, веднага щом се прибера у дома, ще се омъжа и ще си родя деца. Иначе не мога да работя, цялото внимание пада върху горката неомъжена бездетна лекарка.
Александър се засмя.
– Честна дума. Даже веднъж цяла група селянки тръгна да ми търси мъж. Едва се измъкнах.
Той пак се засмя и отпи от чашата си.
– Ами фамилията ти? Не е шведска.
– Баща ми беше датчанин.
Строг студен мъж, който в редките случаи, когато се прибереше у дома, я питаше само за оценките ù. С него се разговаряше за политика, бизнес и международни отношения. И не беше позволено мнението ти да се различава от неговото.
– А по майчина линия имам френска жилка – продължи тя. – Но и двете ми баби бяха шведки. Така че съм смесица от френска, датска и шведска кръв.
Той се усмихна:
– Не е лоша смесица.
– Достатъчно приказвах за себе си – опомни се тя. – Сега е твой ред.
– Какво искаш да знаеш?
В интерес на истината най-любопитно ù беше дали Александър е необвързан, но тя се задоволи със:
– Как така дружеството ти е решило да дава пари точно на „Медпакс“?
Той вдигна рамене:
– Нямам представа. Даваме пари за какво ли не. Сигурно е имало някаква данъчна причина.
Ето пак. Повърхностната и себична страна, която тя презираше. Беше почти приятно да си припомня, че Александър не е мъж, когото може да уважава.
– Мислех, че не одобряваш благотворителната работа.
– Няма такова нещо. Откъде накъде?
– Каза, че е безсмислено.
– Не съм против хората, които се опитват да направят света по-добър, просто се питам дали е възможно. Хората по природа са егоистични и водени от собствените си интереси.
– За себе си ли говориш? – не се сдържа тя.
– Трудих се здраво, за да придобия тези пороци. И си ги харесвам. Смятам, че с повечето хора е така.
– И все пак смяташ тази вечер да дадеш сто хиляди крони на „Медпакс“?
– Исках да прекарам една вечер с красива жена. Сделката си е чисто егоистична.
Тя си спомни всички неземно красиви жени, с които го бяха свързвали. Неизброими, първо тази дума ù хрумваше. Даже май имаше и песен за него, написана от някаква попзвезда.
– В такъв случай мисля, че за сто хиляди крони можеше да получиш нещо повече – рече тя иронично.
Той се изсмя:
– Ох, Изабел, сега вече се шегуваш. Позволи ми да ти направя комплимент, подозрителна докторке. Първия път, когато те видях, те сметнах за хубава. Тази вечер изглеждаш невероятно. Косата, роклята… ти несъмнено си най-красивата жена тук. Освен това, като слушам за теб и посветеността ти на каузата… Повярвай ми, тази среща си струваше всяка крона.
Тя поклати глава. Наистина го биваше в тези работи.
Когато Изабел беше на двайсет години и започна да учи медицина, с нея стана нещо. В университета беше някак пї на място, отколкото в гимназията, и се чувстваше по-щастлива, по-хубава и по-самоуверена от когато и да било. Няколко прекрасни месеца сякаш се носеше в облаците. Уроците, новооткритата свобода, новите приятели. Всичко беше по-лесно.
И след това се влюби. Бурно и неудържимо, в по-възрастен мъж. Той беше всичко, за което си беше фантазирала, а тя беше толкова неопитна. Срамежлива и несвикнала мъжете да я забелязват, болезнено доверчива. Затова му беше позволила да приближи твърде много и всичко завърши с пълна катастрофа.