До ден днешен Изабел изпитваше дълбока благодарност, че след това все пак успя да завърши образованието си. Научи много от това преживяване. Сега обаче беше на трийсет и една, а не наивна студентка, готова да даде сърцето си. Можеше да различи привличането от чувствата, а животът я беше научил от какво се нуждае и какво цени. Доброта, преданост и благонадеждност – това бяха първите три точки в списъка ù. Тя погледна Александър изпитателно, предположи, че неговият списък изглежда доста различно.
Той се надвеси през масата.
– Не на такава реакция се надявах. Нещо глупаво ли казах?
Тя поклати глава:
– Извинявай, отнесох се. Благодаря за комплимента.
– Къде се отнесе?
Тя сведе очи към черното кафе в чашата си.
– Няма значение.
Наистина нямаше.
Когато излязоха на „Вестманагатан“, вече наближаваше полунощ.
– Можеш ли да ходиш? – погледна той обувките ù.
– Да, а и с удоволствие ще повървя.
– Преведох парите – съобщи той и показа телефона си, докато пресичаха „Уденплан“.
– Благодаря.
Тя оцени високо това, че той го направи незабавно, че не я остави да се пита и тревожи. Би трябвало да изпитва облекчение, помисли си, докато вървяха надолу по „Свеавеген“. Трябваше да се радва, че се е свършило, че е успяла. Трябваше просто да не обръща внимание на факта, че той явно е приключил с флиртуването за тази вечер. Тя стъпи леко накриво, залитна на някаква неравност в асфалта и ръката на Александър светкавично се протегна и я улови.
– Внимателно – каза и я пусна също толкова бързо.
Изабел не можеше да го предотврати – настроението ù спадаше все повече. Нелепо. Но може би все пак се беше надявала Александър да предложи по едно питие. Може би дори сама би го направила, ако не беше решила да се държи твърде дистанцирано и сега нямаше как. Огледа се. Не че точно тук имаше кой знае колко заведения. Тя потрепери. Когато излизаше, беше топло и слънчево, истинска пролетна вечер. Усети колко тънки всъщност са дрехите ù. Щеше да се принуди да вземе такси. Свиха по „Свеавеген“ в мълчание. Трябваше да се прибере веднага, реши го твърдо. Да пие чай и после да продължи истинския си живот. Какво беше очаквала? Не беше негов тип, а и не му беше дала ни най-малък повод да смята, че проявява интерес към него. Не, не проявяваше интерес.
– Мисля, че… – започна тя.
– Била ли си тук? – попита той едновременно с нея.
Изабел вдигна очи към фасадата, на която светеше неонова табела. „Ла Хабана“, прочете тя и в същия момент се отвори врата и на улицата отекна музика. Жена в тясна рокля и с развети коси и мъж с разкопчана риза излязоха засмени. Мъжът придърпа жената към себе си и я целуна.
Изабел извърна поглед.
– Какво е това място?
Досега не беше забелязвала това заведение, неоновите табели бяха с букви в стила на петдесетте години.
– Кубински нощен клуб. Ходила ли си в Куба?
– Не. Но ти, разбира се, си ходил?
Направо го виждаше: Александър със златната си красота, под палми, с пура в уста, запотен, загорял на слънцето.
Той я погледна с развеселено изражение.
– Там имат денга – заяви тя.
Той се ухили.
– Възможно е. Но имат и най-хубавите напитки и най-добрата музика в света.
Силната музика отново се чу, когато вратата се отвори.
– Салса – констатира Александър с изражение на познавач и хвана вратата, преди да се е затворила.
Задържа я. Страстните ритми звучаха привлекателно.
– Ще влезем ли? – попита той и в погледа му определено се долавяше нещо опасно.
Сякаш я изпитваше дали ще се осмели да влезе, да пробва нещо нетипично. Тя се колебаеше. Беше нелепо. Целият ù живот се състоеше в това да прави нетипични и опасни неща. И все пак. Да отиде в нощен клуб с Александър де ла Грип? Беше на път да откаже напълно автоматично. Не помнеше откога не е танцувала. И то салса. Не трябва ли да знаеш стъпките? Да имаш поне някакво чувство за ритъм?
В този момент обаче Александър вдигна вежди, сякаш я подканяше да не бъде толкова скована. И точно тук и сега, на улицата пред леко старомодния нощен клуб, Изабел почувства, че иска повече от всичко друго на света да престане да бъде разумна, да направи нещо лудо и импулсивно. Да го изненада.
„Един път – помисли си тя. – Никой няма да разбере.“
Тя вдигна брадичка, срещна погледа му.
– Точно това смятах да предложа – заяви.