– И защо ми го съобщаваш?
– Водя разговор. Ти знаеше ли, че всъщност не Африка се нуждае от помощта на западния свят, а обратното? Ние се нуждаем от Африка. Крадем им всички природни ресурси и така водим африканските страни до бедност.
– Да.
– А знаеше ли, че можеш да се заразиш с малария само нощем?
– Тъй като това ми е работата, да, знам го. Най-често комарите те хапят нощем или вечер. А ти откъде знаеш? – Сега изглеждаше леко заинтригувана, макар и против волята си.
– През уикенда четох една увлекателна книга. Даже няколко.
– За Африка?
– Да. И за благотворителност, и за Лекари без граници. И не само. Всъщност книгите бяха много. Също и статии в интернет. И аудиофайлове.
Той кръстоса крака. Беше я проверил, намери CV. Меко казано, впечатляващо. Една специализация тук, друга – по спешна медицина – в Харвард. Макар да беше едва трийсетгодишна. Щеше да навърши трийсет и една през ноември. Внучка на художничката Карин Янсон Пелетие.
– Когато ме попита с какво се занимавам в Ню Йорк, те поизлъгах.
– Усетих.
– Сериозно? Значи си дори по-умна, отколкото изглеждаш. Както и да е, когато не купонясвам, уча. Психология, социология, екология, антропология. Почти всичко, което завършва на логия.
Тя мигна няколко пъти.
– Защо? – попита накрая, все едно се беше опитала да реши сложна химическа формула, но безуспешно.
– Не мога да ти кажа, още повече ще си развалиш мнението за мен.
– Бих казала, че това е невъзможно – сряза го тя.
– Няма невъзможни неща. – Той ù хвърли укорителен поглед. – Освен това си мислех, че акциите ми са се вдигнали.
– Чисто обективно, много неща са невъзможни. А що се отнася до акциите ти, те все още са изключително нестабилни. Защо изучаваш науки, завършващи на логия?
– Уча всичко, което знам, че баща ми презира. Неговите синове трябва да учат икономика или право. Затова аз уча всичко друго.
– Звучи детинско – отбеляза тя.
Александър изпъна крака и я изгледа развеселено. Наистина ли Изабел вярваше, че той се поддава толкова лесно на провокациите? През годините го бяха обиждали далеч по-жестоко от това да нарекат поведението му „детинско“. Но той не просто беше прочел куп книги и статии през уикенда. Беше гледал и стари телевизионни клипове. Освен всичко, намери и интервю с Бланш Сьоренсен. Отново и отново виждаше как майката на Изабел свива устни при всяко споменаване на Лекари без граници. „Каубои“, „хипари“ и „безотговорни типове“ бяха често повтарящи се думи, когато Бланш се произнасяше за организацията, в която дъщеря ù бе избрала да работи.
– Значи ти никога не правиш нищо, за да предизвикаш майка си? Как точно реши да работиш за Лекари без граници?
– Туше – призна тя с усмивка.
Той се засмя и си представи как скача на крака, издърпва я от стола и я целува. Вместо това се задоволи с това да огледа кабинета ù. Задължителните илюстрации с мускули и вътрешни органи висяха по стените до бяла дъска. Пластмасов череп стоеше на библиотечката до учебниците по медицина. На една от масичките бяха оставени стетоскоп и апарат за кръвно. Погледът му падна върху малка снимка, закрепена на бялата дъска с рекламно магнитче на някакво лекарство против болки в корема.
– Това от Чад ли е? – попита той и се вгледа по-отблизо.
Изабел стоеше обградена от засмени деца – образец на белия колониален лекар сред цветнокожите.
Само че нейният смях беше искрен и фотографът бе уловил известна уязвимост на лицето ù. Той се зачуди кой ли е правил снимката.
Дълго я гледа.
– Скоро пак ще ходя.
– Скоро ли? Мислех, че току-що си се прибрала оттам.
– Още доизглаждаме подробностите, но ще е преди лятото.
Хм. Изведнъж му бяха поставили краен срок. Не че щеше да е проблем за него. Обля го вълна от възбуда. Точно това обичаше – прелюдията, това беше най-хубавата част. А сега тя несъзнателно беше вдигнала залога. Изабел несъмнено бе една от най-привлекателните жени, които е преследвал. Да, тази пролет се очертаваше като наистина вълнуваща. Пък и се беше оказало приятно да почете през уикенда, да си размърда мозъка. Всъщност любовта му към ученето бе една от най-добре пазените му тайни.
– И така, Александър де ла Грип, роден на първи януари осемдесет и шеста, дошъл по спешност – прочете Изабел от екрана на компютъра и го изгледа скептично. – Не изглеждаш тежко болен.
Той ù показа ръката си.
– Нараних се при пренасянето на кашоните.
Тя се взря, без да се навежда към него.
– Къде по-точно?
– Не виждаш ли? Имам рана.
– Заради тази драскотина ли си записа час? При мен?
– Мога да бъда много убедителен, ако се постарая.