Джина знаеше много добре, че животът е несправедлив. Приказките, че животът възнаграждава трудолюбивите, бяха пълна глупост. Никога не бе виждала някой да се бъхти по-усилено от жените в Сомалия, а те далеч не бяха възнаградени с богатства и власт. Животът е лотария. А нейното малко семейство, въпреки всичко, бе извадило късмет. Може би не бяха уцелили джакпота, както семейство Де ла Грип например, но бяха значително по-добре от повечето си сънародници. Баща им беше избягал заедно с тях, под натиск и заплахи, и се бяха добрали дотук, което ги присъединяваше към късметлиите в този свят. Тя нямаше да пропилее тази възможност. В крайна сметка единственото, с което разполага човек, единственото, са куражът и почтеността.
Пак погледна към кабинета на Питър. Той явно беше избърсал водата и сега седеше с наведена глава. В неговия свят тя винаги е била невидима. Мълчалива слугиня. Питър вдигна очи и погледите им се срещнаха за миг, преди той бързо да запрелиства някакви документи на бюрото си.
Оставаше ù само неговият кабинет, затова тръгна натам.
– Влез – покани я той.
Тя почисти сръчно и стегнато и излезе възможно най-бързо. След като най-сетне приключи за деня, изпра всички парцали, смени торбичката на прахосмукачката и постави последните съдове в миялната. Когато си смени обувките и извади палтото и дамската чанта от шкафчето си, часът беше седем. Бързаше да се прибере – трябваше да смени две линии на метрото и един автобус, но ако извадеше късмет, можеше да си бъде у дома преди осем. Ако денят му е бил хубав, баща ù вероятно щеше да сготви. Ако е изпитвал силна болка или е спал лошо, щеше да се наложи тя да приготви вечеря за тримата, преди да седне да учи.
Точно когато си върза колана на палтото и се приготви, се появи Питър. Да му се не види, смяташе да се измъкне, без да му се обажда. Той стигна до вратата едновременно с нея. В едната си ръка носеше куфарчето, а на другата – преметнато тънко палто. Бързо прехвърли куфарчето в другата ръка, отвори тежката плексигласова врата и я задържа, за да ù направи път. В асансьора пътуваха в мълчание. Тя побърза да излезе, преди той да успее да ù отвори вратата.
Точно когато свиваха в различни посоки, Питър каза:
– Довиждане, Джина, благодаря ти.
И после изчезна зад ъгъла.
Тя така се втрещи, че не можа да му отговори.
12
Изабел гледаше през прозореца на влака. Бяха подминали южните предградия на Стокхолм и гледката предлагаше все повече зеленина и по-малко бетон. Лейла, която беше промърморила нещо за други ангажименти, замина за Сконе още вчера. Изабел не беше сигурна колко хора ще се съберат, Лейла даде дразнещо смътен отговор, но поне ù стана ясно, че събитието ще е необичайно мащабно. Тя погледна поканата – използваше я да си отбелязва страниците на книгата, която се мъчеше да чете по пътя. Първо възможност за разходка и общуване на поляната и в парка около замъка, после официално откриване и накрая лекции в различни зали в замъка. Също така щеше да има връчване на някакви новоучредени културни награди. Между ангажиментите гостите можеха да се разхождат свободно из парка и да видят изложба с инсталации на млади художници. А перлата в короната щеше да бъде балът вечерта, на който бяха поканени само избрани гости, сред които Изабел и Лейла. Домакинът, ако беше разбрала правилно, бил някакъв ексцентрик, а темата на цялото прекарване беше наречена „Кръговратът на живота: изкуство, благотворителност и светът, в който всички ние живеем“. Изабел не можеше да реши дали това е отблъскващо претенциозно или невинно симпатично.
Телефонът ù звънна точно когато минаваха през Линшьопинг. Тя отговори.
– Здравей, мамо!
– Трябва ми помощ да окача една полица в дневната. Нали си свободна тази събота и неделя? Иска ми се да се отбиеш.
– Пътувам за Сконе.
През седмицата ù беше казала за събитието, но Бланш имаше навик да забравя всичко, което не я засяга пряко.
– Какво ще правиш там?
– Двете с Лейла ще говорим за „Медпакс“.
– Помня, когато аз ходех по тези събития. Бях звезда. Приласкавах колкото дарители пожелаех.
Вярно беше. Майка ù беше легендарна в това отношение. Забавна, умна и красива. Не случайно златната ера на майка ù и на „Медпакс“ бяха съвпаднали.
– Ще ми идват гости за Възнесение – продължи тя. – Затова окачвам полици и сменям мебелировката. Като се прибереш, трябва да ми помогнеш да преместя един диван. Не е зле да дойдеш и на празника. Да ми помогнеш за храната.