Майка ù винаги приемаше за очевидно, че тя ще си промени плановете заради нея. Но Изабел сама я беше научила така. През първите десет години от живота си беше живяла с баба си. Майка ù работеше в Париж и ги посещаваше само от време на време. Когато баба ù почина, майка ù се прибра в Швеция, но Изабел винаги се бе бояла да не ù омръзне да стои при нея. В продължение на дълги години единственото ù желание беше майка ù да се нуждае от нея, да иска помощта ù, тъй че докато растеше, Изабел правеше всичко по силите си да ù угажда. С годините майка ù свикна, че каквото и да пожелае, дъщеря ù ще го изпълни. Освен когато става дума за работата. Това бе единственият фронт, на който Изабел не се предаде и продължи борбата независимо от цената, която трябваше да плати под формата на критики и недоволство.
– Тогава ще бъда в Чад – отвърна.
– Не си ми казала.
Изабел притисна основата на носа си с два пръста. Още две минути и след това щеше да ù затвори.
– Реши се съвсем наскоро. Тази седмица научих точната дата.
– Защо ще ходиш? Лейла не може ли да прати някой друг?
– Свен се отказа. По семейни причини.
– Днешните лекари са такива женчовци! Е, и ти ще свършиш работа. Предпочитам да пътуваш за „Медпакс“, отколкото за Лекари без граници. Но, Изабел, казвам го само за твое добро. Наистина трябва да помислиш за бъдещето си. Една мисия на терен е полезна за сивито ти, но ти се увличаш. Всички други ще те изпреварят. На твоята възраст вече бях започнала да пиша дисертацията си.
Изабел се загледа през прозореца. Понякога тези разговори бяха толкова еднакви, та ù се струваше, че вече ги е водила стотици пъти. Предполагаше, че съществува някакъв психологически термин за отношенията с майка ù, но когато си засегната страна, е трудно да анализираш. Най-трудно ù беше да разбере как другите хора могат да я виждат като толкова преуспяла, докато собствената ù майка намираше единствено недостатъци, които да критикува.
– Мамо, трябва да си прегледам записките.
– Не се тревожи за мен, свикнала съм да се справям сама. И баща ти все беше зает. Просто дъщерите на всичките ми приятелки им помагат. Не разбирам защо на теб ти е толкова трудно да ми обърнеш внимание поне мъничко. Помисли си. По-добре не раждай деца, всичките са егоисти.
Изабел въздъхна дълбоко. Поне никой не можеше да обвини Бланш, че прекалява с грижите за добруването на дъщеря си. Или че я притиска за внуци.
– Ще ти звънна, като се прибера. Ще гледам някоя вечер да се отбия. Сега трябва да затварям – прекъсна Изабел разговора, преди да е изтърсила нещо, за което после да съжалява.
Тя отиде във вагон-ресторанта, купи си кафе и пак седна. Пейзажът навън започна бавно да се променя от борови гори и диви поляни към широколистни дървета и жълти ниви с рапица. Пролетта в Сконе винаги идваше три седмици по-рано.
Тя изпи кафето, изхвърли картонената чашка и затвори очи за момент. Александър не се беше обаждал повече. Това вероятно означаваше, че между тях всичко е приключило. Не че беше започвало. Вечерята, танците, посещението му в кабинета ù, всичко беше толкова… готино. Боже, кога за последно се беше забавлявала така?!
Само че той не ù се обади повече. Пак погледна телефона си. Намери номера му. Толкова лесно беше да му драсне ред-два. Но бързо го прибра в чантата си. Ако изобщо не ù пукаше за Александър, тогава би могла и да се свърже с него. Да се осмели да го попита иска ли да излязат на по питие. Но тя мисли за него през цялата седмица, натъжи се, когато той не ù се обади. Това беше недвусмислен знак, че трябва да се отдръпне. Не можеше да си позволи чувства към мъж като Александър. Той беше твърде страстен, твърде непредвидим. Притежаваше потенциала да пробуди у нея неща, които тя не беше убедена, че иска някога отново да изпита.
Извади бележките си. Отвори ги решително. Един уикенд в замъка беше точно онова, от което се нуждаеше, за да пропъди нежеланите чувства. Скоро щяха да се уталожат. Дори си беше купила бална рокля. Щеше да се забавлява. Ето това беше добър план – най-умното, което можеше да предприеме.
Когато таксито остави Изабел пред замъка малко след обяд – при вида му дъхът ù секна, никога не си бе представяла, че в Швеция може да има такива замъци, – я посрещна любезно усмихнат служител, който я попита за името и после се погрижи да я отведат в стаята ù в една от кулите.
– Мисля, че е станала грешка – възкликна Изабел, когато прекрачи прага.
Младата жена, облечена в костюм от седемнадесети век, която я въведе – студентка по история в университета в Лунд, както обясни, – погледна бележника си: