– Беше фантастична – поздрави я.
– Благодаря. Така се изненадах да те видя, помислих те за призрак.
Все още ù се струваше, че появата му тук е напълно нереална.
– Само изненадана? Не ликуваща? Почти в екстаз?
– Е, това също, разбира се. Но какво правиш тук?
Дали беше дошъл заради нея? Възможно ли беше?
– Замъкът е мой.
– Защо ли не съм изненадана?
– Рядко идвам. Вуйчо ми го стопанисва. Той е домакин на целия този цирк.
– Евгений Толстой ти е вуйчо?
Тя изведнъж забеляза приликата. Същите сини очи и руса коса. Известно декадентство.
– Да се поразходим? Или искаш да чуеш и останалите?
Изабел възнамеряваше да остане да слуша, но идеята да излезе в това чудесно време с Александър беше почти неустоима.
– Откога го притежава семейството ти? – попита тя, докато вървяха по свежата трева.
Из парка се движеха множество гости, някои с чаша в ръка. Тя забеляза един паун, който се мъчеше да отскубне цъфтяща магнолия. Разсмя се весело, но Александър само вдигна очи към небето.
– Замъкът не принадлежи на Де ла Грип. Аз го спечелих преди три години.
– Как така го спечели?
Той сви рамене:
– Покер.
Тя поклати глава.
– Никога не мога да разбера дали се шегуваш, или говориш сериозно.
– Най-често и двете. Но наистина го спечелих. Бил е в семейството на съперника ми от поколения. Нали разбираш, подобни неща не се продават, притежаваш ги, докато не банкрутираш. Мисля, че той в известно отношение изпита облекчение да се отърве от него. Евгений се нанесе и това беше. Рядко идвам.
– Освен сега – отбеляза тя.
Господи, та тя флиртуваше с него! Но как да се сдържи? Той беше дошъл тук заради нея, сега го осъзна.
– Ще останеш ли за бала? – попита го нехайно.
– А ти?
– Да, даже си купих нова рокля.
– Какъв цвят?
Тя откъсна едно листо от близкото дърво.
– Зелена.
– Любимият ми цвят. Ще има танци. Да ги помолим ли да свирят салса?
Тя поклати глава:
– Не е рокля за салса. По-скоро за валс.
– Значи ще поискам да ни свирят валс цяла нощ.
– Не можеш.
– Точно сега имам чувството, че мога да направя всичко, което поискам.
14
Лейла стоеше до прозореца в стаята на Изабел. Беше го открехнала и бе запалила една от тънките си черни пурети. Издишваше синьо-сив дим през прозореца и се правеше, че не забелязва демонстративното кашляне на Изабел.
– Пасивното пушене далеч не е толкова опасно, колкото се твърди – заяви Лейла невъзмутимо и духна още едно облаче миришещ на ментол дим.
Тя носеше тясна черна рокля и лъскави черни обувки с яркочервени подметки. С катранените си очи и диадемата в лъскавата черна коса повече от всякога приличаше на персийска царица в изгнание.
Докато Лейла пушеше, Изабел извади роклята, която беше купила. Събитието беше официално, а тъй като единствената подобна рокля, която притежаваше, беше десетгодишна, се принуди да си купи нова.
– Хубава е – отбеляза Лейла.
– Благодаря.
Изабел внимателно облече зелената рокля и леко потрепери.
– Рядко се контя, не намирам външния вид за толкова важен – подхвърли тя и си помисли, че в обикновени случаи това си беше чистата истина.
Сега обаче млъкна смутено и се зае да избира между обикновена златна верижка и перлена огърлица, които бяха единствените ù по-скъпи бижута.
– Само дето сега има мъж, за когото искаш да се наконтиш – заяви Лейла. – Професионалното ми мнение е, че това е съвсем нормално. Мъжете рядко са запленени от мозъка ни, ако ми позволиш да го кажа.
– Ама че ужасен предразсъдък!
Лейла изсумтя.
– Говорим за Александър де ла Грип, нали? Питам чисто информативно. Същият, който онзи ден ми даде сто хиляди крони само за да вечеря с теб?
Изабел прехапа долната си устна. Това още я глождеше.
– Някой казвал ли е нещо по въпроса?
– В офиса ли? Никой не знае. Не е тяхна работа.
Лейла смачка фаса от пуретата в една чинийка със златен кант, за която Изабел беше напълно убедена, че е и старинна, и незаменима.
– Това не ми харесва – поклати глава Лейла и пак извади пакета пурети. – Две интелигентни жени като нас да си говорят за мъже.
– Предпочиташ да говорим за нещо по-интелектуално ли? Винаги можем да дискутираме ХОББ3 и рака на белия дроб.