– Я по-добре да се върнем на мъжете. Още сега мога да ти дам един съвет. Ако можеш да го избегнеш, не говори с него за смъртоносни заболявания. Страшно е непривлекателно.
– Ти си психолог. Психолозите не бива да дават съвети. Четох го някъде.
Лейла пое дълбоко дима.
– Може би, но е трудно, когато си сбрал толкова много мъдрост, която искаш да споделиш.
– Кажи все пак какво мислиш за него? – попита Изабел и в същия момент на вратата се почука.
Тя отиде да отвори.
– Важното в случая е ти какво мислиш за него.
Един млад мъж, облечен, според Изабел, в исторически дрехи, стоеше пред вратата.
– Това е от Александър – подаде ù той плосък пакет.
Лейла дойде на вратата и заоглежда с дълбок интерес обутите в трико крака на младия мъж.
– Какво е? – попита тя.
Изабел затвори вратата, махна тънката хартия и извади кутийка, стара и захабена.
– Изглежда направо древна – каза тя.
– Отвори я.
Изабел вдигна капака. Вторачи се в съдържанието. Върху черно кадифе лежаха огърлица и чифт обици.
– Mon Dieu! Възможно ли е да са истински?
Тя извади огърлицата. Зелените камъни проблеснаха.
– Знам какво е! – възкликна Лейла и докосна един огромен зелен скъпоценен камък. – Евгений ми е разказвал за тях. Това са смарагди, принадлежали са на Жозефин Бонапарт. Повечето се намират в Норвегия, сред скъпоценностите на Короната, но тези тук са попаднали в аукционна къща и Евгений ги е купил на търг.
– Но не трябва ли да са в сейф?
Изабел заразглежда колието. Камъните бяха с ярък, почти отровнозелен цвят.
– Ами да! Сигурно ги е извадил специално за случая. Какво пише на картичката?
Изабел извади малкия плик от кутийката и го отвори.
Роклята ти ми каза, че иска да вземе това назаем.
А.
Лейла се ухили.
– Трябва да му напишеш червена точка за това, Изабел. Обърни се да ти помогна.
Изабел чакаше със затаен дъх, докато Лейла ù закопчаваше колието. Сложи си обиците и застана пред огледалото. Зелените камъни на фона на бялата ù кожа, роклята, косата. През целия си живот не се беше чувствала толкова хубава. Бижутата сигурно бяха безценни. Невероятно. Тя ги докосна. Наистина беше щастлива. Но се поколеба. Цялото това разточителство! Как си го позволяваше Александър? Опасенията, които бяха задрямали за известно време, сега пак се пробудиха. Апартамент в Манхатън. Ново жилище на „Страндвеген“. Този замък. Разбира се, той беше от заможно семейство, но все пак… Доколкото знаеше, човек не печели големи пари, като учи безразборно науки, завършващи на логия.
– Какъв е той, според теб? Просто повърхностен плейбой? Престъпник? Сексуален насилник?
Каза го шеговито, но как беше онази поговорка? „Ако някой изглежда твърде добър, за да е истински, вероятно не е истински.“
– Ако съм научила нещо през годините, то е, че не бива твърде бързо да си съставяме мнение за хората. Първото впечатление винаги лъже.
– Само дето сега те помолих за мнение, а не за глупави дрънканици.
– О, моля те! Ако говорех само каквото ме молят, никога нямаше да казвам нищо интересно. Но щом ме питаш, смятам, че ти трябва мъж, който да се грижи за теб.
Изабел поклати глава:
– И сама мога да се грижа за себе си.
– И все пак…
– Напълно му липсва постоянство, сам го призна.
Лейла изсумтя.
– Човек не може сам да се анализира. Той пие твърде много и се нуждае от нещо, на което да се посвети.
– И смяташ, че това е „Медпакс“?
Лейла я изгледа иронично.
– Нищо подобно. Той дава пари на „Медпакс“ само за да впечатли теб. Не че имам нещо против. Още няколко срещи и сме уредени поне до Коледа.
– Толкова ли е зле положението?
– Изабел… – Гласът на Лейла прозвуча строго.
– Знам, знам – въздъхна Изабел. – Не бива да вземам всичко толкова на сериозно. И това е само едно парти.
– Мхм, именно. Само едно парти.
Лейла се усмихна сатанински, вдъхна дима, задържа го дълго в дробовете си и накрая го издиша в идеално кръгче.
– Само едно парти, на което всичко може да се случи.
Когато Лейла най-сетне си изпуши пуретите, а Изабел избра един от двата си чифта обувки, двете слязоха по стълбите на замъка. Зелената рокля се диплеше около гърдите и талията ù, но после падаше свободно и шумолеше при всяко движение. Трудно беше да не се чувства като Пепеляшка или като принцеса. В замъка ехтяха гласове и те последваха глъчката до голяма зала, из която сервитьори разнасяха табли с вино, шампанско и шери. В настроението имаше нещо почти декадентско. Въздухът беше натежал от очакване, флирт и вълнение, все едно самият замък се наслаждаваше на вечерта и държеше всички да ядат, пият и да се забавляват максимално.