Като видя обстановката – всички дами носеха коприна, дантела и скъпи бижута, – Изабел се зарадва, че се е постарала повече от обикновено за външния си вид. За десети път провери смарагдите на шията си, взе чаша шампанско от пренасян наблизо поднос, огледа се и се помъчи да изглежда спокойна и отпусната, сякаш всеки ден носи безценни накити.
Видя Александър още преди той да я забележи. При влизането му сякаш салонът бе огрян от сияйно слънце. Тя го наблюдаваше как разговаря с един от гостите. Наистина беше шокиращо красив. Мускулест и загорял на слънцето, разбира се, по онзи начин, който могат да си позволят само наистина богатите. Но не беше само това. Сякаш някой бе налял в тенджера всички привлекателни черти у един мъж, беше ги разбъркал, беше ги отлял в перфектна форма и отвътре бе изскочил Александър де ла Грип – чист, неподправен рус красавец. Освен това носеше смокинг и – естествено – и в тази дреха, която караше много мъже да приличат на зле облечени сервитьори, той изглеждаше суперсекси.
Жените се тълпяха около него като малки планети, привлечени от гравитацията на най-ярката звезда във вселената. Александър отново спря, побъбри с две млади блондинки, засмя се, продължи нататък, пак го спряха. Отново и отново, сякаш той беше очевидното ядро на празненството. От време на време почти незабележимо плъзваше поглед по лицата на гостите и Изабел знаеше, че търси нея.
И накрая я видя. Очите им се срещнаха. Той си проправи път през множеството и най-сетне стигна до Изабел. Дългите черни клепки на другите жени мигаха уж безразлично срещу нея. Неговият поглед се спря на колието и тя усети как гръдта ù се притиска към роклята от учестеното дишане. Щедрото деколте и стабилният сутиен очевидно бяха най-добрите приятели на една жена.
– Страшно си хубава – промълви той и я целуна по бузата, точно над скулата, малко по-дълго, отколкото подобава за целувка между приятели.
Ухаеше, беше топъл, но и мъжествен, и тя усети, че потреперва. Никой не умееше да целува жена по бузата като Александър де ла Грип. „Но пък той, разбира се, се е упражнявал до безкрай“, помисли си тя, отстъпи крачка назад и се застави да стои нащрек.
– Здравей!
Под спокойната повърхност сърцето ù биеше бясно и нетърпеливо. Пулсът и кръвното се увеличиха и тя усещаше как кръвта ù кипи във вените и артериите, нахлува в капилярите и придава блясък на кожата ù. Той ù влияеше. Но Александър не беше първият мъж, от когото са ù омеквали коленете. Това си беше чиста химия и биология – хормони и нервна система.
– Благодаря ти – докосна тя колието и забеляза, че гласът ù все още звучи хладно и сдържано.
– Реших, че ще ти харесат. А и са толкова стари, че това на практика е рециклиране.
– Вярно ли е, че са от епохата на Наполеон?
Той кимна.
– Моят сънародник, хрумвало ли ти е? Той обявил война на Русия.
– Да, ужасен тип. Но ние сме разбили армията му, както сигурно знаеш. Ние, руснаците, сме як народ.
Съвсем очевидно беше, че между тях има привличане, и би било лицемерно да се преструват, че го няма. Изабел обаче беше опитен лекар. Имаше немалко пациенти с проблем с алкохола. Очите на Александър бяха леко стъклени и когато той остави празната чаша и взе нова, тя разбра, че с всички тези забежки с непознати жени и наистина разгулен живот този мъж е на път да се плъзне към дъното. С други думи, това беше човек, на когото не може да имаш доверие. Въпреки това обаче не можеше да отрече, че и тя, и автономната ù нервна система искрено се радват да го видят.
– Добър вечер! – присъедини се към тях Евгений Толстой и целуна ръката на Изабел. – Ах, Изабел, френските бижута ви отиват! Александър казва, че не само сте способен лекар, но и блестящ лектор. За мен е чест, че ми гостувате.
Изабел погледна Александър с крайчеца на окото си. Явно я бе обсъждал с вуйчо си.
– Замъкът ви е невероятен. Много съм благодарна, че ме поканихте да разкажа за дейността на „Медпакс“.
– Аз трябва да изпитвам благодарност – отвърна Евгений галантно. – Е, как върви засега? Искате ли да ви представя на някого?
Изабел понечи да отговори, но внезапно забеляза едно лице, което познаваше. В другия край на стаята стоеше той. Тя се вцепени. „Не бива да реагираш“, прошепна едно гласче в главата ù. Бяха минали много години, но въпреки това тя не можеше да контролира реакциите си.
Усети ръката на Александър на гърба си.
– Аз ще се погрижа за Изабел – усмихна се той и тя смътно долови, че още разговарят с Евгений.
Преглътна. Отново. По дяволите!