– Изабел? Станало ли е нещо? Пребледня. Какво ти е?
Тя си пое въздух, задържа го в дробовете, преброи до четири, издиша, преброи до четири. Повтори.
– Искаш ли да седнеш? Вода?
Ръката на Александър я държеше покровителствено и тя леко се облегна на него, извърна се. „Не е възможно да припаднеш от страх – помисли. – Пребледняваш и се разтреперваш, но не припадаш. Освен това аз не се страхувам. Това е просто автоматична реакция.“
– Нищо ми няма – отговори тя. – Ниска кръвна захар. Сигурно трябва да хапна нещо.
Александър я погледна неспокойно.
– Това е – настоя тя. – Честна дума.
– Щом казваш – отвърна той, макар и изключително скептично. – Изглеждаш уплашена. Сигурна ли си, че не се е случило нещо? Можеш да ми кажеш.
Тя му се усмихна успокоително, но ако имаше нещо, което в никакъв случай не можеше да му каже, то беше именно това.
– Александър!
Към тях се приближи една двойка. Ръкуваха се с Александър, после се обърнаха с любопитство към Изабел.
Александър я погледна въпросително.
Тя издиша. Вече беше по-добре. Той я представи.
– Чух речта ви – каза жената. – Четете ли и частни лекции? Ние имаме сдружение. Орден, ако трябва да съм точна. Разбира се, ще платим.
– Разбира се.
– Значи се разбрахме – плесна с ръце жената. – Ще помоля секретарката ни да се свърже с вас. Приятно ми беше да се запознаем.
– От тях определено можеш да извлечеш ползи – отбеляза Александър, когато останаха насаме. – Ако стоиш с мен, ще видиш, че ще ти уредя повече ангажименти и дарители, отколкото можеш да издържиш.
– Значи ще трябва да стоя с теб – засмя се тя.
Беше дошла на себе си, докато Александър я представяше на друга група хора. А може би просто си беше въобразила? Какво би търсил тук Себастиен?
3 Хронична обструктивна белодробна болест. – Бел. ред.
15
– Семейството ми е живяло тук четиристотин години. А той ми го задигна.
Александър се извърна и потърси с поглед мъжа, който говореше на толкова висок глас.
– Лусен, стори ми се, че чух хленчещия ти глас! – извика той и погледна присмехулно мъжа на име Лусиус аф Крафт, на когото всички викаха Лусен. – Постарах се да не ти обръщам внимание, но гласът ти ехти в целия салон.
– Александър? Какво търсиш тук, по дяволите?
– Не знаех, че трябва да те информирам кога ще идвам тук. Все пак тази развалина е моя. Въпросът е какво, по дяволите, правиш ти тук?
Лусен се олюляваше.
– Шефът ми принуди целия отдел да дойде, иначе не бих стъпил. – Той размаха чашата си срещу Александър. – Ти ми отне всичко. Семейството ми не ми говори. Ти си виновен. Открадна ми наследството.
Онази вечер си бяха изгубили ума, спомни си Александър. Играеха покер с главозамайващи залози. Всички бяха пияни и накрая на масата останаха само двамата с Лусен. Александър чака търпеливо цяла вечер и в крайна сметка се получи – имаше невероятна ръка. Стрейт флъш. Купи. Още помнеше симетричната красота на картите, една от най-добрите ръце, които някога е имал, напълно заслужаваща цялото чакане.
– Предупредих те. Казах ти да се откажеш. Всичките ти приятелчета също те предупредиха.
Лусен изсумтя.
– Можеше да не приемаш замъка.
Можеше, разбира се, на следващата сутрин, когато Лусен рухна, осъзнавайки какво е направил.
Александър поклати глава. Въпросът беше принципен.
– Не. Ти загуби. Аз спечелих.
– Александър? – прекъсна ги гласът на Изабел.
– Охо, какво имаме тук?
Разфокусираният поглед на Лусен падна върху зелената рокля на Изабел, задържа се върху голата ù кожа.
Александър се поколеба, не желаеше да опетнява Изабел по никакъв начин, не искаше тя да си има никаква работа с тип като Лусен. Но тя, разбира се, го изпревари. Не беше жена, която има нужда да чака мъжът да я представи.
– Изабел Сьоренсен – рече учтиво и подаде ръка.
– Здрасти! И с какво се занимаваш? Не приличаш на обичайните мацки на Александър.
Лусен продължи да оглежда цялото ù тяло, докато накрая очите му се спряха върху гърдите ù. Александър почти изръмжа и пристъпи предупредително напред.
Изабел обаче изглеждаше напълно невъзмутима.
– Аз съм лекар. Тук съм, за да чета лекция за благотворителната дейност.
Лусен издаде презрителен звук.
– Подаяния?
– Не се казва така. Наричаме го помощи или хуманитарна дейност.
– За третия свят ли? В такъв случай си напълно безполезна. И така светът е пренаселен. По-добре ще е да ги оставите ония да умират, естественият подбор си знае работата, вместо да се мъкнете там и само да им помагате да се увеличават. Би било по-добре за всички.