– Не съвсем за всички – отвърна тя спокойно.
– Нима държавата не ти е платила образованието? В такъв случай ще работиш за Швеция. И тук имаме нужда от лекари. Нека за тях си се грижат техните лекари.
– Разбира се, би било прекрасно, ако светът беше устроен по този начин – каза Изабел.
– Можеш на мен да ми окажеш малко помощ, ако искаш.
Изабел изглеждаше все така невъзмутима, но на Александър му дойде в повече.
– Първо, не дрънкай за неща, от които нищо не разбираш, само се показваш като още по-голям тъпанар. Второ, не обиждай човек, който е по-добър от теб във всяко отношение. И трето, не смей да я доближаваш – процеди той с едва сдържана ярост.
Лусен само отпи от питието си и изгледа Александър със злоба. Едно време често купонясваха заедно на „Стюреплан“. Но Лусен беше копеле без капка достойнство. Когато канеше на по питие млади, жадни за забавления момичета, винаги очакваше секс в замяна. А ако не го получеше, ставаше агресивен.
Ако беше видял списъка с гостите, Александър веднага би зачеркнал името му.
– Само казвам, че не бива да допринасяме за пренаселването – сви рамене Лусен.
– Ти наистина си бил тъп. Освен това грешиш. Всички проучвания доказват, че хората решават да раждат по-малко деца, ако шансът да оцелеят е по-голям. В онези страни хората са също като нас. И те също заслужават лекарска грижа.
Изабел го погледна с изненада.
– Какво? – попита я Александър.
– Просто си помислих, че и аз не бих могла да го кажа по-добре.
– Още не разбирам защо трябва шведски лекари да се вълнуват за куп чернилки. Да не би тук да няма бедни, на които да помагате? – прекъсна ги Лусен. Той беше като някакво отвратително кучешко лайно, лепнато за подметката ти – нямаше отърване от него.
– Достатъчно! – изсъска Александър.
– Александър, успокой се – намеси се Изабел. – Няма смисъл. Не бива да се ядосваш, постоянно водя такива спорове.
Но тези думи не го успокоиха ни най-малко. Само се ядоса още повече, като чу, че това е ежедневие за Изабел. А и може би се чувстваше неудобно, че той самият съвсем доскоро имаше същите виждания по въпроса, че и той беше от безбройните хора, пред които Изабел се е принуждавала да защитава избора си.
– Това е моето мнение – продължи Лусен в пиянската си упоритост. – Нали живеем в демокрация, ще говоря каквото си искам.
– Не и когато мнението ти е идиотско. Смятам, че е време да си тръгваш.
– Ти си тръгвай, щом не ти харесва.
– Не ме разбра, Лусен, но пък ти винаги си бил необичайно тъп. Искам да се махнеш от замъка. Събирай си багажа и изчезвай.
– Бъзикаш ли ме? Ние сме насред нищото. И точно ти не можеш да се преструваш, че ти пука. Познавам те, нямаш капка морал, не разбирам защо се правиш на интересен. – Лусен погледна Изабел. – Освен ако не си падаш по докторката? Е, това би било разбираемо. – Той се вторачи многозначително в деколтето ù. – Преди ходехме заедно по мацки. Да знаеш, че бързо му омръзвате. Тогава можеш на мен да ми окажеш бърза помощ, ако ме разбираш.
– Махай се.
Александър сам се изненада, че гласът му звучеше толкова спокойно, при положение че вътрешно беше побеснял от ярост.
– Поканен съм. Шефът ми ходи на лов с Евгений. Не можеш да ме изгониш.
– Александър, не си заслужава да стават скандали заради това. Ако се връзвах на всеки невеж или просто злобен тип, нямаше да ми остава време за нищо друго. – Изабел го погледна умолително. – Трябва да се съсредоточаваме върху хора, които не мислят по този начин. Онези, които знаят, че светът е несправедлив и не съществуват лесни решения. Не му позволявай да ти развали вечерта.
Александър се овладя. Изабел, разбира се, беше права. По-добре да не му обръща внимание, да се държи цивилизовано.
– Такива като теб унищожават тази страна – продължи Лусен.
Очите му бяха мътни. Александър поклати глава и вдигна ръка на рамото на Изабел.
– Ела – промърмори той. Искаше само да ù спести тази грозна сцена.
– Не говоря за теб – изсъска Лусен. – Не, говоря за тази политически коректна лява курва.
Случи се толкова бързо, че Александър дори не се замисли. Направо действа. Замахна. Юмрук, удар, вик и Лусен се озова по гръб на пода, виещ от болка и с разкървавен нос. Чашата му се беше счупила и съдържанието ù се лееше по пода.
Няколко гости зяпаха зрелището.
Александър потърка кокалчетата си. Как болеше само!
Изабел скръсти ръце и поклати глава. Не изглеждаше ни най-малко впечатлена.
– Какво си въобразяваш, Александър? Че с насилие ще го накараш да престане да се държи като расист и идиот? Или може би смяташ, че ще промени мнението си за благотворителността, след като го просна на земята?