Плъзнаха се по дансинга. Александър, естествено, беше безупречен танцьор. Тя вече го знаеше, но имаше нещо специално в това да танцува с него в старинна бална зала.
– Какво има? – прошепна той и я придърпа по-близо до себе си.
– За втори път танцуваме заедно. Ставаме все по-добри.
Той стисна ръката ù и я завъртя, пак и пак.
Много по-късно, след плавен валс, по-бърза мелодия, от която пулсът ù се ускори, един весел бурен танц, който я разсмя, и после още един валс, Изабел каза с половин уста, облегната на гърдите му, че може би трябва да танцуват и с някой друг от гостите. Но той само я стисна по-здраво.
– Не – отсече. – Искам да танцувам с теб. Аз не съм домакин на събитието, тъй че нямам никакви задължения. Стой при мен.
Тази страст… Беше толкова изкушаващо. Хората рядко са чак толкова страстни. Това донякъде обясняваше любовта ù към полевата работа – че изпитваше толкова силни емоции.
Оркестърът обяви кратка почивка и Александър я поведе към широко отворените врати. Тя се беше загряла и хладният въздух, който повяваше откъм градината, беше приятен. Разходиха се под дърветата. Александър спря, плъзна ръка около талията ù и внимателно я побутна назад, докато тя опря гръб на един гладък ствол. Ето я пак. Страстта. Той обхвана с длан главата ù и се наведе към нея. Как можеше да бъде толкова повърхностна, че да се възбужда от височината му и от доминиращата му позиция? Но явно беше такава. Другата му ръка докосна бузата ù и той я целуна – и това беше перфектната целувка, точно както тя беше сигурна, че ще бъде.
Всъщност човек най-много желае целувките.
Някой ù беше казал тези думи и те бяха чистата истина. Нищо не можеше да се сравнява с първата целувка. А Александър беше толкова ужасно добър. Груби устни, които омекваха, езикът, който най-сетне докосна нейния, слабите захапвания на долната устна. Другата ръка, която сега беше на гърдите ù, пръстите, които стискаха плата, търсеха път под него, милваха я. Тя усещаше краката му между бедрата си и го желаеше повече, отколкото бе желала когото и да било от много дълго време насам. Устата му отново покри нейната и сега се целуваха страстно, задъхано. Тя докосна ръцете му, харесваше ù колко са силни и мускулести и се остави на мига. Поне един уикенд можеше да бъде млада и безотговорна, помисли си, и да се целува с Александър де ла Грип под звездите. Светът нямаше да свърши само защото тя не държеше всичко под контрол.
Само дето точно това стана.
Светът наистина пострада.
Изабел първо чу неясни гласове. Към тях идваха хора. А после чу онзи глас, който най-малко искаше да чуе.
Висок мъжки глас, който някога я бе изпълвал с толкова сложни емоции, че все още ù беше трудно да ги загърби.
Глас, който Изабел първо бе обичала и от който после се бе бояла.
И тогава той застана пред тях. Развеселено изражение. Пронизващ поглед. Несмутен от това, че ги притеснява.
– Bonjour Изабел!
Значи не бе сбъркала – Себастиен наистина бе тук. Тя приглади роклята си с ръце, усети, че Александър е объркан. Тъмните очи на Себастиен я гледаха немигащо.
– Здравей! – отговори тя на шведски, за да създаде дистанция между тях, като дребнаво откаже да говори на френски с него.
Той пристъпи напред и преди тя да успее да реагира, я целуна по бузата – като че ли Александър не стоеше до нея. Ухаеше точно като едно време, същият афтършейв, същият сапун, и спомените я заляха, и тя отново беше на двайсет години. Как изобщо беше възможно да реагира по този начин? Устата ù беше пресъхнала, тя преглъщаше, търсеше думите. И тогава Александър се намеси.
– Александър де ла Грип – подаде той ръка на Себастиен. – Замъкът е мой, тъй че технически погледнато сте мой гост. Кой сте вие?
Гласът му беше учтив и шлифован, но Изабел долови стоманена нотка под любезните фрази и спокойните движения.
– Себастиен Паскал.
Докато мъжете се ръкуваха, Себастиен не можа добре да скрие гримасата на болка и Изабел погледна Александър крадешком. Да не би да притисна ръката на Себастиен? Като в някакъв глупав филм? Александър я изгледа невинно.
– Е, Себастиен, откъде се познавате вие двамата? – попита.
– С Изабел работехме заедно – отвърна Себастиен. – И други неща.
Дори и да бе усетил многозначителния тон, Александър с нищо не го показа.
– И вие ли сте лекар? – поинтересува се само.
– Дa. А вие… и вие ли работите с медицина? – попита Себастиен с лека усмивчица, сякаш за всички бе видно, че въпросът е абсурден.
– Определено не – отвърна Александър и Изабел забеляза как той се скрива зад маската си.